Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Получи се точно двадесет и едно.

— А! — възкликна Ибрахим.

И това обърна играта. Получавах картите, които ми бяха нужни, и крупието търпеше провал след провал.

Той самият трябваше да тегли още карти — според правилата докато стигне най-малко седемнадесет — и все заобикаляше двадесет и едно. Красота. Имах страхотен късмет — стигнех ли до четиринадесет, получавах седмица, до шестнадесет — получавах петица. Върховният белег на късмета ми се състоеше в това, че го биех с една бройка: аз — деветнадесет, той — осемнадесет, аз — двадесет, той — деветнадесет.

Препусках като мотор. Спечелих голяма сума, когато изтеглих две осмици. Първо ми се падна тройка, втория път — двойка, и аз удвоих мизата, така че станаха четири милиона. Изтеглих две карти с картинки срещу осемнадесетте на крупието и спечелих четирите милиона.

По-скоро спечелих ги за Ибрахим. Е, губех някоя и друга ръка от време на време, но ми вървеше.

Да си последен по ред беше най-основната и съдбоносна позиция, тъй като по този начин определях какво да изтегли крупието за себе си — играех хитро. Спрях на деветка при негова тройка, като предусещах за него десетка, за да надвиши бройката — така и стана.

Продължавах да спасявам Ибрахим чрез тези тактически ходове, много от тях противоречащи на указанията. Но указанията ги нямаше тук, а аз се разгорещявах. Ето това беше сюблимен момент, когато не можеше да се греши. Възсядаш самоувереността и се извисяваш чрез инстинкта си.

Навлякох си мърморене от страна на тълпата и забележка от крупието, когато поисках още една карта на осемнадесет — срещу неговата обърната деветка. Това абсолютно никога не се прави освен вероятно от професионалисти.

— Карта? — попита крупието.

Кимнах.

Ибрахим се усмихна. Обичаше такива като мен.

Крупието обяви решението ми на арената, за да няма никакво съмнение, че това е мой избор, а не негова грешка:

— Играчът иска карта при осемнадесет.

Даде ми асо, в резултат на което се изравнихме, но успях все пак да спася ръката.

Ибрахим се забавляваше. Отново бащинската усмивка. Той беше на моите години, може би дори по-млад. Такива съвършени зъби. Блестяха като лакиран восък. Ноктите му бяха лакирани. Черната му коса беше подстригана стъпаловидно. Умееше да отваря широко очи и да ги присвива. Мен поглеждаше по един начин, крупието — по друг, а хората от арената гледаше безцеремонно, почти грубо.

— Сигурно живеете добре — каза той.

Учудих се. Не беше толкова глупав да прекъсва потока на играта.

Изглежда, се бе отегчил.

„Възможно е — помислих си — да се отегчава от всичко, дори и от хубавите неща”

Казват, че е невъзможно да си прекалено богат или прекалено слаб. Е, за слаб не знам, но богат? Може би е възможно да си прекалено богат. Може дори да си прекалено красив и животът ти да е прекалено хубав, толкова хубав, че да се отегчиш.

Естествено, настъпи отлив.

Разбрах, че е време да прекъсна играта, когато направих двадесет и едно, крупието също. Това послужи като сигнал, че нещата щяха да се развиват по друг начин.

Ибрахим, макар да беше посредствен играч, също го разбра.

Надигна се от стола, подобно на крал, който става от трона, и това движение показа на всички, че играта е приключила.

— Благодаря — обърна се той към хората и те кимнаха. Някои се поклониха. Големият шеф каза:

— Удоволствието е наше, господин Хасан.

Чудех се дали не може да останем още малко тук.

Не беше необходимо да играем. Само да постоим в магията, в облаците на славата.

Но играта свърши.

Както ме беше пренебрегнал в началото, така ме пренебрегваше и сега, накрая.

„Какво — запитах се. — Нищо ли няма да получа?“

Чувствах се като лисицата, която ламтяла по плодовете в градината. Гладувала, за да отслабне и да може да се промуши под оградата, провряла се, натъпкала се, а после отново трябвало да гладува, за да се измъкне.

Влизаш празен, натъпкваш се, излизаш празен.

Учили са ме, че това е житейска притча и — дявол го взел — наистина беше така.

Но не се тормозех. Парите не бяха мои — както и плодовете в градината. Забавлявах се, дори изживях една своя мечта и това ми стигаше. Макар че може би… може би бях спечелил правото на компенсация.

Ибрахим Хасан не мислеше така. Той вече ме беше забравил. Но после се откъсна от хората, които го бяха наобиколили, и каза:

— Благодаря, Джошуа Кейн. — Ръкува се с мен и добави: — Ще вършим работа заедно.

Сигурно…