Джак Енгелхард - Неприлично предложение

За Джоан светът беше чист и светъл като детска градина. Всичко беше здравословно. Всичко беше правилно. Нищо не можеше да е погрешно.

Сега седях на ръба на леглото и зяпах разсеяно в телевизора, като размишлявах за приключението с арабина — епизод, смътен като сън. По нищо не личеше — никакви отличителни белези, никакво доказателство — и Джоан с право щеше да се съмнява, че ми се е случило. Беше ли се случило? Да. Какво означаваше това? Не знаех.

Вероятно означаваше, че съм бил подложен на изпитание и съм го преминал успешно. Но почтеността ми беше поизтъняла и ме безпокоеше мисълта, че така лесно се поддадох. Чувствах се уязвим.

Несъмнено парите бяха слабото ми място, особено след женитбата ми с Джоан. Жена като нея означава разноски и глезене. Тя заслужаваше разкош. Не би я задоволил живот с мизерен доход.

Освен това, със или без Джоан, ми беше омръзнало да съм беден. Голямата печалба — наведнъж! — ето това гонех. Тя ме примамваше към състезателната писта, към казината. Голямата печалба.

Станах комарджия. Губех повече, отколкото печелех. Но предпочитах загубата пред бездействието, шанса на големия удар пред сигурната оскъдица. Естествено, получавах заплата, с която живеехме. Не бяхме бедни според стандартите. Но не бяхме и богати, а това значеше, че сме бедни. За мен това бе бедност.

Писнало ми беше; дотегнало ми бе проклятието на обикновената надница, така както родителите ми бяха осъдени на бедност за цял живот… като се започне от перипетиите им в Новия свят.

Защото в Стария свят, във Франция, те са били богати. После се появил Хитлер. Наложило се да продадат всичко, за да платят на контрабандистите, които ги превели през Пиренеите. Докато стигнат до Монреал, останали без грош, особено след като татко платил за бягството на още двадесет и две семейства.

И така, те мизерстваха в Монреал, а после и във Филаделфия.

— Баща ти, Бог да го поживи, умее да се проваля — каза веднъж мама.

След като той не можа да успее в бизнеса, продължихме да взимаме пари назаем — от приятели, познати, непознати и дори от онези семейства, които родителите ми бяха спасили от арест в Париж. Скоро и техните врати се затвориха за нас. Спомням си онези окаяни времена, когато ме взимаха със себе си и ги чувах да молят за заем, който да ни помогне „да си стъпим на краката”.

Унижението се отрази на мама по странен начин — един ден тя престана да говори и да се смее и така си остана — няма и безучастна, докато умря. Тогава си обещах — няма да живея така. Не, не, не. Никога. И въпреки всичко, такъв беше и моят живот — не съвсем, но почти същият, а пък страхът Джоан да не стане като мама непрекъснато ме преследваше и ме караше да не бездействам.

И така, помъкнах я по казината и въпреки че идваше с желание, тя рядко играеше или стоеше до мен в игралните зали. А когато го правеше, изглеждаше така не на място!

Красотата й беше величествена. Явяваше се като поразителен антипод на ордите мършави жени с оранжеви коси, пристрастени към монетните автомати.

Тя не беше като тях.

Можеше да бъде доста надменна и да прибегне до мейнлайнските си гени, за да се наложи. Например когато я спряха за превишена скорост в Колингзуд, Ню Джърси, Джоан вирна царствено глава и се обърна към полицая:

— Ако искате да знаете, баща ми може да купи този град.

Наистина можеше.

Гордостта й избиваше от време на време. Обикновено обаче се държеше спокойно, сдържано, умерено и скромно. За бога, та тя е била сред първите в обществото, имаше научни степени по английски език и психология, пишеше поезия, четеше по една книга седмично и плачеше, когато слушаше „Концерта за Аранхуес“ [8] Concierto de Aranjuez — най-известното произведение на испанския композитор Хоакин Родригес. — Б. ред. . Въпросът се състоеше в следното: какво правеше такова момиче на такова място? Тя беше тук, защото съпругът й беше тук, а той беше тук, защото имаше задача — да забогатее !

По време на периодите, когато се стремях към съвършената маса за двадесет и едно, както други се стремят към съвършената вълна или съвършения залез, тя излизаше „да си търси дрехи“ — но дори като й предоставях почти всичките си пари, пак само гледаше, не можеше да купува. И все повтаряше:

— Но аз нямам нищо против, стига да сме заедно и да сме щастливи.

И наистина бяхме заедно, но щастието, щастието… Какво ти щастие, като бях без пукната пара и Джоан трябваше да прибягва до изтърканото клише: