Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Парите не са всичко.

Само че те бяха всичко и това стана ясно само преди няколко дни във Филаделфия, точно когато се качвахме в колата, за да тръгнем на почивка, и тя реши да провери пощата въпреки протеста ми. И там, разбира се, имаше бележка от Данъчното за 1989 долара — забележителна сума, която беше почти до стотинка равна на всичките ни спестявания. Все пак имахме останали пари в чековата сметка, така че можехме да заминем, независимо че бяхме закъснели един месец с наема и хазяинът отказваше да боядиса външната ни врата, чиято боя се белеше като кожата на прокажен. Толкова грозна гледка беше, че макар да живеехме в относително хубав квартал, Джоан не канеше приятелките си от Мейн Лайн у дома.

Срамуваше се. Никога не го призна, но се срамуваше . Казваше, че е прекалено заета да кани гости, тъй като и тя работеше — помагаше на бедните и недъгавите да си намерят работа, за което не получаваше заплата. Казваше, че трябва да го прави, защото тези хора се нуждаели от нея.

Страшно си падаше по угнетените и пренебрегнатите, страдаше за арестуваните кубинци в американските затвори, за апартейда, за гладуващите деца в Етиопия, за глухите, слепите, немощните, възрастните и дори за Боб Бренан, милионера от Ню Джърси, когото разнищиха в предаването „Шестдесет минути“ заради съмнителни сделки с ценни книжа.

Когато няколко месеца по-късно отново го разпънаха на кръст, Джоан избухна:

— Такава несправедливост! — заяви тя и изпрати писмо до телевизионната компания Си Би Ес, в което пишеше: „Скандалните историйки са оправдани, но не и като развлечение “.

Що се отнася до нашето положение, тя не намираше, че сме онеправдани. Пренебрегнати може би, но няма да плачем, я. Беше пестелива и вярваше, че ще успеем.

— Джош — казваше, — знам, че един ден ще успееш. Един ден другите ще видят у теб онова, което виждам аз, и тогава ще празнуваме.

Сега седях на ръба на леглото между Джоан и Дейвид Летърман. Повтаряха епизода, тя спеше, а аз носех големи новини, но нямаше кой да ги чуе. Още летях в небесата заради тези пари — бях залагал милиони .

Това трябваше да бъде възвестено. Пристигна Джошуа Кейн .

Често й казвах, че шансът ще се обърне в моя полза. Полагаше ми се. А сега, когато се случи, целият свят спеше. Побутнах я, за да я събудя.

— Какво става? Пожар ли има?

Джоан спеше дълбоко и трудно се будеше.

— Не — отвърнах.

— Тогава ме остави да спя. Лека нощ.

— Трябва да ти кажа нещо. Случи се нещо изключително.

Но тя вече спеше с лице, заровено във възглавницата, която беше обвила с ръце като удавница, вкопчена в сал. Помислих си: „Защо пък да бързам?“.

Бях залагал милиони, да. Но не мои.

Това ми дойде като удар.

Но бях толкова близо — толкова близо, че моят живот, нашият живот вече се беше променил. Сушата щеше да свърши. Предвкусвах големи неща. Големи неща щяха да се случат!

Съблякох се, мушнах се под завивките и погалих златистата й коса. Не можах да заспя часове наред и мислех. ”Нищо лошо не трябва да се случи на тази жена. Тя е моя. И аз ще направя големия удар. Да. Ще и покажа. На всички ще им покажа. Само най-доброто за нея. Само най-доброто.“

На следващата сутрин бяхме заедно под душа и аз вече бях изпуснал сапуна, за да я подмамя да се наведе, когато чух телефона да звъни. Джоан каза да не вдигам, но аз се втурнах, гол и мокър, и се подхлъзнах на плочките. Когато стигнах до него, той беше престанал да звъни и никога нямаше да узная кой е бил. А можеше пък и да узная.

Набрах операторката и тя каза, че Ибрахим Хасан ме е търсил и че ще се обади по-късно. Почувствах се едновременно уплашен и въодушевен.

— Разбира се, че ти вярвам — каза Джоан и беше очевидно, че е така, но с известна сдържаност. Това означаваше, че не го възприема сериозно, великото събитие от снощи. Беше в настроение да се държи предизвикателно.

Закусвахме в „Галакси“, в превъзходно сепаре с изглед към океана и „Бордуок“.

Утрото преваляше и докато зяпахме през огромните прозорци, слънцето започна да прежуря през облаците. Над водата все още имаше мъгла, а снощният вятър беше утихнал и повяваше горещ бриз. Тичащи за здраве и велосипедисти се появяваха и изчезваха като на екран, а ние бяхме зрителите, наслаждаващи се на представлението. Бяхме щастливи. Щастливи, че е лято и че сме тук, на брега в Атлантик Сити, при слънцето и морето, и хазарта; че всичко би могло да се случи — и снощи почти се случи. Само да можех да го изразя с думи пред Джоан! Момчета бутаха бели рикши на колела и търсеха пътници, после полупразен трамвай премина бавно.