Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Джоан беше с широка розова рокля, която подчертаваше руменината на лицето й — така свежо, гладко и чисто. Очите й светеха. Беше невероятно красива. Помъчих се да си я представя като старица, но не успях. Невъзможно. Прогоних образа, който подло нахлу в съзнанието ми: Джоан мъртва.

Никога! Някои хора не би трябвало да умират. Няма да е справедливо.

Казах й, че Ибрахим Хасан се е обаждал и че ще се обади отново.

— Същият ли Абрахам, за когото ми говореше? — попита тя.

— Колко Абрахамовци познаваме? — отговорих. — И се казва Ибрахим, не Абрахам.

— О, прощавай.

— Много си умна тази сутрин.

— Просто не разбирам за какво е целият този шум, скъпи мой Джош.

— Трябваше да дойдеш.

— Какво иска?

— Да иска? Какво да иска?

— Ами нали каза, че ще се обади отново. Е, и какво иска?

— Ти ме уби!

— Все пак иска нещо.

— Хайде сега, Джоан.

— Къде ти е цинизмът?

— Не съм си го взел в Атлантик Сити.

— Той иска нещо — настоя тя.

— Нямам какво да давам.

— Ние всички имаме какво да даваме.

Неприсъщо беше за нея да е предпазлива. Повече й подхождаше първа от другите момичета да тръгне с негър (и да запази целомъдрието си, докато се омъжи), да се състезава с породисти коне във Вирджиния, да кара сърф по вълните в Калифорния и дори да се вози на мотоциклет на „Хелс Ейнджълс“ [9] Hell's Angels (англ.) — „Ангелите на Ада” — рокерско общество и клуб на любителите на мощни мотори и високи скорости. — Б. ред. . Ето такава беше Джоан.

— Донесох късмет на Ибрахим снощи. Може би това имам да давам — предположих.

— Казваш, че бил милиардер, този Абрахам…

— Ибрахим, Джоан.

— Този Ибрахим. Казваш, че е милиардер, а се нуждае от късмета ти?

— Може би аз се нуждая от неговия.

— Аха! Дойдохме си на думата. Ти искаш нещо от него. Признай си, Джош, хайде.

— Нищо не искам.

— Искаш. — Тя поклати глава и ми хвърли влюбен поглед. — Понякога, Джош, си толкова прозрачен. Такова си момченце. Мъжете никога не порастват. Но пък в последна сметка нали именно това ощастливява дните на нас, бедните беззащитни жени.

— Джоан, моят живот се промени снощи. Това е всичко.

— Така ли? — засия тя с бляскава усмивка. — Но ти си изглеждаш същият.

Ето я отново в едно от мейнлайнските си настроения да дразни — дяволски непочтителна и игрива; правеше се на лошо момиче заради удоволствието от това, като предвкусваше с наслада как ще ме предизвика и вбеси.

Ето отново и нещо друго — страхът да не загуби индивидуалността си заради мъжа, когото обича. И за да брани неповторимостта си, тя се бунтуваше не само срещу мен, но и срещу всичко останало, което предполагаше власт. Говореше се, и тя не го отричаше, че когато професорът й по английска литература заявил, че талантът на Кафка е прехвален, тя — богаташката и олицетворението на протестантска етика — му показала среден пръст.

— Значи да забравим плажа този следобед? — запита тя.

— Защо?

— Мислех, че ще седим в стаята и ще чакаме да се обади Абрахам.

— Не е смешно, Джоан. Аз наистина чакам това телефонно обаждане.

— Но не знаеш защо.

— Не, не знам защо.

— Но очакваш нещо вълнуващо. Като например да те короняса за принц.

— В известен смисъл той вече го направи. Като човека, който се ръкувал с Дж. П. Морган [10] Американски предприемач и банкер, една от най-влиятелните личности в САЩ в края на XIX и началото на XX в. — Б. ред. в Нюйоркската борса и казал: „Господин Морган, бих желал да ми направите една услуга”. Морган отвърнал: „Вече я направих, сър“. Ясно ли ти е? Ето това направи и Ибрахим. Чуй ме добре! Аз залагах милиони .

— Но негови — отбеляза тя. — Не твои.

— Позна.

— Наистина ли парите те впечатляват толкова? Не би трябвало. Неприлично е.

Забележката й ме притесни и аз поисках сметката. Ресторант „Галакси” и без това се изпълваше с хора, макар че те бяха такива като мен. Комарджии, дошли тук за лекарството, което търсех и аз. Тук се бяхме събрали финансово сакатите. Всъщност трябва да уточня — не сме такива по рождение, а не сме успели да получим богатство с труд и затова сме тук да го изтръгнем от ръцете на Негово величество Шанса. Бог е забравил да ни благослови. Може някой монетен автомат или маса за двадесет и едно да чуят молитвите ни.

Дали богаташите не бяха тук по същата причина? Не е ли всеки един от тях достатъчно богат?

Излязохме да се поразходим по „Бордуок“, както обикновено правехме след закуска. Изнервях се при всяка крачка, която ме отдалечаваше от „Галакси“ и от телефонното обаждане на Ибрахим. Какво искаше? Нещо хубаво или лошо? Или пък нищо?