Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Как така?

— Не поисках парите. Те ми се полагаха, но аз не се изправих на задни крачета да прося.

— Ясно — каза тя. — Също като родителите ти. Още си чувствителен на тази тема и няма да вземеш и пени, което не е твое. Но това не е взимане назаем, Джош. Съжалявам. Трябвало е да ти плати.

— Ами самоуважението?

— Ако го имаше, Джош, щеше да настояваш за своя дял.

— Не!

— Да. Той те е използвал и това не ми харесва. Не те ли използват достатъчно в работата?

— Но ми плащат.

— Използват те, Джош. Както и Ибрахим. Но знаеш ли какво мисля аз? Мисля, че точно за това те търси. Мисля, че ти се обажда, за да се отплати за това, което си направил снощи. Така и трябва да бъде.

Съгласих се. Той ми беше длъжник и бе време да се разплатим.

Когато се върнахме в хотелската стая, бяхме доволни от себе си, че сме стигнали до приемливо заключение. Естествено, червената лампичка на телефона мигаше.

— Не се обаждай — каза Джоан.

Докато сваляше дрехите си, аз се съгласих, че е глупаво от моя страна да се безпокоя прекалено много за Ибрахим. Любихме се, дори опитахме нещо ново и в един миг тя извика силно — както обикновено правеше — а после започна да въздиша дълбоко и да стене, и тези звуци според мен бяха най-важното нещо.

За разлика от много двойки, женени от почти три години, ние все още се любехме с голяма жар.

После се свързах с телефонистката.

— Ибрахим е оставил номера си. Иска да му се обадя — обърнах се към Джоан, след като приключих разговора.

— Е, и?

— Не знам.

— Но ти беше толкова нетърпелив. Като че ли целият ти живот зависеше от това.

— Сега размислям.

Изпитвах съмнения. Безпокоях се. Не му бях казвал адреса на хотела ни, а той знаеше къде да ме намери. Човек като него, разбира се, си имаше начини. Но не това ме притесняваше.

Обикновеното приятелство бе немислимо. Аз не бях от неговата класа. Нито дори от по-низшата. Очевидно искаше нещо от мен. Дори и на масата за двадесет и едно, увлечен в играта, чувствах настойчивото му внимание. Той ме познаваше .

А и преди това, като лице в тълпата, усещах притегателната му сила. Когато ми даде знак да отида при него, самият жест — повдигането на царствената ръка, извръщането на царственото лице — не беше импулсивен. Беше планиран. Колкото повече мислех за това, толкова повече нарастваше убеждението ми, че всичко е било нагласено предварително.

С каква цел?

Това, че му нося късмет, разбира се, беше несериозно. Той искаше нещо друго.

— Готова съм да изляза с най-богатия човек в света за една нощ — каза Джоан. — А ти?

Джоан винаги беше готова за авантюри. Тя живееше с философията, че от всичко трябва да се опита поне веднъж . Не вярваше в бъдещето. Настоящият живот беше начало и край.

Набрах номера на Ибрахим в апартамента му във „Версай“, но никой не вдигна. Оставих телефона да звънне седем пъти и затворих. Джоан беше разочарована.

И точно тогава телефонът ни иззвъня.

— Джошуа ли е?

— Да.

— Благодаря, че ми позвънихте — каза Ибрахим.

Попитах го как е разбрал, че съм се обаждал. А той знаеше не само това, защото отговори:

— Изчакахте седем сигнала.

Което му говореше, че съм заинтригуван. Човек не оставя телефона да звъни седем пъти, ако не е заинтригуван. Ибрахим е бил там, в апартамента, и е броял, измервал е степента на моята уязвимост.

— Твърде бързо приключихме снощи — продължи той. — Нямах възможността да се отплатя за вашата любезност. Твърде неучтиво от моя страна. Вие бяхте изключителен, господин Кейн. Трябва да ви се реванширам. Бихте ли дошли със съпругата си на вечеря днес?

Откъде знаеше, че съм женен? Сигурно е видял венчалния ми пръстен.

— Винаги планираме предварително вечерите си. — Възвърнах си преимуществото да бъда безразличен.

— Колко жалко — отвърна той.

— Благодаря, че се обадихте — добавих аз.

— Тогава утре вечер в девет. Утре ще вечеряме заедно. Настоявам.

Уговорихме се и след като затворих, казах:

— Принцът настоява.

Джоан изпадна в екстаз. Направи пирует. После ме прегърна — или може би прегръщаше някой друг?

На следващия ден отидохме на плажа рано, тъй като Джоан искаше бързо да почернее — била „твърде бяла“ на някои места. Един ревнивец би се притеснил от решението й: вечерта имахме среща с Ибрахим. За щастие, не бях ревнив и не се питах защо тази дама, обикновено толкова лишена от суета, изведнъж изпита необходимост от разкрасяване.

Тя се бе излегнала като труп, по гръб, със здраво стиснати очи, мълчалива. Проявяваше признаци на живот само когато слънцето се преместеше. Тогава тя също се преместваше, сякаш се боеше да не изпусне някой слънчев лъч.