Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Дадено.

Тя се изправи.

— Нека винаги да сме щастливи — заяви тя.

— Да те сграбча ли?

— Да.

— Не съм сигурен.

— Просто реши, и това е всичко.

— Действително.

— Хората правят своя избор още в самото начало на живота си — каза тя и повтори: — Още в самото начало на живота. Те правят своя избор.

— Понякога изборът прави тях. Стават разни неща.

— Не и ако не искаш.

— Джоан!

— И това е избор.

— Добре.

— Когато станеш сутрин, ти решаваш дали да бъдеш весел, или тъжен. Всеки прави това, съзнателно или не.

— Да предположим, че решаваш да си щастлив, но те те чакат? — запитах.

— Кои?

— Не знаеш кои.

— Но ти би бил наясно.

— Дори не говоря за себе си.

— Звучи толкова зловещо. Чакат те.

— Точно това искам да кажа.

— Е, не разбирам за какво говориш.

— Разбираш.

— Добре де, нека просто кажем, че не искам да знам. Не и днес. Реших да съм щастлива.

Тя се претърколи и показа хубавия си мейнлайнски задник. Жените изглеждат толкова опростени с бикини: едно от това, едно от онова, две от тези, и понякога се чудя за какво е цялото вълнение. Плеснах я по дупето.

— Никога не сме го опитвали — каза тя. — Имам предвид садо-мазо.

— Откъде си научила за садо-мазо?

— Ами чета.

— И къде пише за садизма и мазохизма?

— В Библията. Защо религиозните хора не са по-добри от другите?

— Обикновено са по-лоши.

— Знам — каза тя. — Странно. Би трябвало да са по-добри.

— Хората са си хора.

— Човек би си помислил, че са по-добри, предвид Божиите заповеди. Спомняш ли си онзи равин?

— Дали си спомням онзи свещеник?

— Той не беше свещеник — каза тя.

— Добре де.

— Не беше католик.

— Чудесно.

— Ти си мислиш, че е все едно, но не е.

— Той имаше свещенически сан, човек на Библията.

— Не мисля, че Библията ни е нужна — каза тя.

— Без нея щеше да съществува хаос — изтъкнах.

— Хората щяха да научат правилата.

— Дори и с правила, хората не ги знаят. Погледни какво става.

— Какво става? — попита тя.

— Джоан!

— Добре де, знам какво става. Но не искам да знам.

— Браво.

— И друг път сме говорили за това — добави тя.

— Това не е разговор за плажа. Лека нощ.

Проснах се на хавлията и затворих очи, като се опитах да правя онова, което правеха другите.

— Не мога да спя на плажа — оплаках се след малко.

— Отпусни се.

— Именно в това е проблемът. Не мога да се отпусна.

— М-м-м — загука тя. — Божествено е!

— Как можеш да спиш при това слънце?

— Не мога. Не и докато ми дърдориш.

— Време е да се прибираме — казах.

— Знам какво си мислиш. Не!

Не започна ли всичко точно по този начин?

Когато се срещнахме за пръв път, Джоан беше единствената жена сред двадесет мъже, събрали се на петдесет и шестия етаж на Емпайър Стейт Билдинг на съвещание по въпросите на етиката в бизнеса, спонсорирано от моята компания.

Беше красива и много компетентна. Носеше делови син костюм, който скриваше всичко освен стройните й американски крака, а когато се загледах в тях, докато седяхме около масата и говорехме за етика, тя придърпа края на полата си над коленете. И така установихме контакт, но не точно по въпросите на етиката.

— Знам за какво мислите — каза ми тя по време на почивката.

— За какво?

— Приемате всичко на шега.

— А вие? Наистина ли говорите за етика?

— Мисля, че хората тук са откровени — отвърна тя.

— Не съм сигурен дори дали са хора. Те са общинари.

— Общинари — повтори тя. — Ваша ли е думата?

— Да.

— И общинските хора не са хора?

— Те са общински хора. Общинари.

— А вие какъв сте? — попита тя.

— И аз съм общинар.

— А аз общинарка ли съм?

— Погледнете се. Делови костюм. Вратовръзка дори. Дипломатическо куфарче вместо чантичка. Тази изопната усмивка.

Всъщност усмивката й изобщо не беше изопната. Беше цъфтяща.

— Продължавайте — настоя тя. — Кажете ми повече.

„Чакай малко — помислих си. — Това е флирт.”

— Вие сте общинарка. Поне на външен вид.

— О! — прошепна тя. — И знаете ли какво крия вътре?

— Прониквам право през вас.

— Хм!

Тя се отдалечи надуто, с изправени рамене. Харесах тези широки рамене — така характерни за богатите и разглезените. Прецених, че е волева, съобразителна, щастливо омъжена. Обаче й липсваше нещо — нещо в живота. Смехът й я издаваше. В него се долавяше ридание.

Когато съвещанието приключи, всички се ръкувахме и си казахме: „Добре мина“. Срещнах я при асансьора — случи се така, че останахме последни, след като всички си бяха отишли — и тя каза: