Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Джоан лежеше там, където я бях оставил.

— Много бързо се върна.

— Не исках да печеля прекалено много. Помагам им.

— Ха! — засмя се тя.

— Спомняш ли си, когато спечелих триста долара? Къде останаха тези времена?

— Може би е време за ново хоби — подметна тя.

— Като например колекциониране на марки.

— Минавало ли ти е през ума, че може никога да не забогатееш по казината?

— Не, никога.

— Те не са създадени, за да те направят богат, Джош. Целта им е самите те да забогатяват.

— Е, и как мислиш, че ще успеем, Джоан, ако не играем комар? Няма да е чрез труда ми, де.

— Ти ще успееш, Джош. Знам го. Ще забогатееш чрез таланта си.

— Моят талант е хазартът.

— Така ли?

Седнах до нея и замълчахме. После казах:

— Не се ли насити на слънцето?

— Чувствам се толкова добре. Иска ми се да останем тук цялото лято.

Късметлии бяхме, че разполагахме дори с една седмица. Завеждащият обществените отношения в „Галакси“ Сай Родриго ми беше приятел от вестникарските години и ни беше намерил стая в хотела на половин цена. След по-малко от три дни обаче почивката щеше да свърши и отново щяхме да възобновим всекидневния си живот във Филаделфия.

— Имаш вече достатъчно тен.

— Още мъничко.

— Не обичам жените си препечени.

— Предпочиташ ги сурови, а?

— Крехки.

Тя се заслуша във вълните или каквото там слушат жените, когато се затворят в себе си. После без никаква връзка промълви:

— Не искам да умирам.

— Защо мислиш за това? — учудих се.

Очите й изведнъж се подуха и зачервиха.

— Трудно ми е да си го представя — каза тя. — Искам да кажа, всички тези хора на плажа един ден ще умрат. Дори децата.

— Ау, толкова ли си нещастна?

— Не, щастлива съм. Затова съм така тъжна.

— Щастлива си…

— Много щастлива. Наистина.

Чудех се защо ли е толкова щастлива.

— Красавец е — смених темата. — Ибрахим.

— Сигурна съм.

— Право да си кажа, може да почна да ревнувам.

— Аз пък винаги ревнувам — заяви Джоан.

— Мен?

— Виждам как те гледат.

— А аз — не.

— Виждаш!

— Трябваше да видиш как гледат него. Дамата, която седеше до мен, непрекъснато говореше колко е красив и величествен. Стигна многократно до оргазъм, там, насред казиното.

— Ха! — изсмя се тя, а гласът й се извиси и достигна онази нотка наслада, която беше неин патент.

— Не се шегувам.

— Мисля, че ревността е хубаво нещо. — Лежеше по гръб с примижали срещу слънцето очи.

— Ти мислиш, че всичко е хубаво.

— А ти си щастлив само когато си тъжен.

— Защото знам откъде изхождат нещата.

Тя се обърна.

— Поразтъркай ми гърба.

Направих го и банските ми започнаха да ми отесняват.

— Престани — каза тя.

— Кое?

— Знаеш кое. Лош си. Такова лошо момче си. Как беше там?

— Къде?

— Когато си бил в пустинята. За това ли си мечтаеше? За това ли си мечтаят всички мъже?

— Да.

— А убивал ли си някого? Никога не си ми казвал.

— Някои неща не се казват на една жена.

— А някои неща не се казват на един мъж.

— Какви например?

— Първо кажи ти.

— Ако аз кажа, и ти ли ще кажеш?

— Може би. Истина ли е, че мъжете получават ерекция по време на сраженията?

— Що за мейнлайнска глупост е това? — троснах се.

— Така казват.

— Дрън-дрън.

— Добре де, няма да ти кажа нищо.

— Да ми кажеш какво?

— Тайните си. Ще си ги занеса в гроба.

— Жените от Мейн Лайн не отиват в гроба. Те ходят на купони.

— Нищо не знаеш за жените от Мейн Лайн — отсече тя.

— Никога няма и да знам.

— Млъкни и продължавай да разтриваш.

— Твой ред е.

— По-късно.

— Аха!

— Мръсно подсъзнание — констатира тя.

— Защо е хубаво? — попитах.

— Кое?

— Ревността.

— Защото така.

— Загадъчна жена — отбелязах. — Такава си ти.

— Радвам се, че си герой от войната.

— Мислех, че мразиш войната.

— Мразя я. Но обичам героите. Чувствам, че можеш да ме защитиш от всичко.

— Не знам нищо за това „всичко“. Джоан.

— Ще отрека, че съм го казала, но жените обичат да се чувстват защитавани от мъжете.

— Това може да ти коства членството в някой клуб.

— Кажи ми какво иска един мъж.

— Не знам.

— Не знаеш?

— Да. Не е толкова просто.

— Добре, например ти какво искаш от мен?

— Всичко, предполагам.

— Всичко? Това ли искат мъжете от жените?

— Не знам.

— Много ми помагаш — каза недоволно Джоан.

— Никога не ме е бивало в проучванията.

— Нека никога да не се ревнуваме.