Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Добре мина.

— Никога не казвай „добре мина“ — отвърнах.

— Защо не?

— Звучи като от осемдесетте години.

— Толкова общинарско, така ли?

— Мъжете и жените си задаваха едно време разни такива въпроси.

— Какви например?

— Например: „Свърши ли?“.

— Имаш предвид сексуално?

— Сега му казват „Добре ли мина“.

— Разбирам. Не звучи сексуално. Значи, това ти е проблемът.

— Проблемът ли?

— За теб жените означават секс, а това си е проблем. На кой свят живеем?

— Все там, където не трябва.

— Много си старомоден — каза тя. — Не казвам, че е лошо. Но не казвам, че е и хубаво. Такъв си и толкова.

— И ти виждаш вътре в мен?

— Да.

— И какво виждаш — хубаво или лошо?

— Току-що ти казах. Не знам. Но е интригуващо.

— Добре ли мина?

— Да — засмя се тя. — А за теб?

— Искаш ли да се качим горе? Чувал съм, че при ясно време може да се види Камдън, Ню Джърси.

Видяхме поне Ню Йорк. Ветровито беше горе, на покрива на Емпайър Стейт Билдинг. Тя отмяташе косата ми от челото с три пръста, а накрая ме попита за бастуна, който носех.

— Лявото коляно — отвърнах. — Войната, нали знаеш.

— Не може ли да се оперира?

— Не искам. Заболява ме само веднъж годишно за няколко седмици.

— Аз ще го оправя.

Трябваше да обяснявам, че на човек винаги му има нещо и ако оправят едно, със сигурност се появява друго, още по-лошо.

— Суеверен си! — възкликна тя. — О, Боже!

— Не съм суеверен. Просто лош късмет.

— Признавам, че има нещо около този бастун — каза тя. — Нещо романтично. Заради него те забелязах.

— Нямам нужда от състрадание.

Взехме такси до Гринуич Вилидж, показах й Блийкър Стрийт и я описах каквато е била през шестдесетте години. Показах й „Битър Енд“, където някога работех като портиер и където нощем кипеше живот; споменах имената на Лени Брус, Боб Дилън, Леели Пол и Мери Форд. [12] „Битър Енд“ — известен нюйоркски клуб, на сцената на който през 60-те години са се изявявали споменатите легендарни артисти и музиканти. — Б. ред.

Отидохме до предната част на сградата и тя отбеляза:

— Сега е бар.

— Да.

— Хайде да се върнем в центъра — предложи тя. — Да хапнем нещо в „Алгонкин“. Винаги ми се е искало да се правя на Дороти Паркър [13] Американска поетеса и писателка (1893–1967), известна с остроумието си. Част е от т. нар. Кръгла маса в „Алгонкин“ — група творци, които се срещат редовно на обяд в едноименния хотел. — Б. ред. . Хората тогава са били толкова умни и остроумни.

Установихме, че някои хора, ако не и повечето, жадуват да се прехвърлят в друго поколение — например чрез прераждане.

— Ти със сигурност не си от осемдесетте — каза Джоан. — Да видим. Според мен си от…

— Аз водя началото си от епохата на цар Давид.

— Така си и мислех. Той е твоят герой.

— Любовник, поет, воин, грешник, цар — да, това съм аз.

— А ти кое от всички тези си? — запита тя.

— Едно, но не знам кое.

— Избирам поета!

— Онова, което го прави герой за мен, преди всичко е изумителната му вяра. На моменти и аз я имам, но не мога да се усъвършенствам. Освен това той е бил толкова уязвим. Бил отчаян, че Господ не иска да говори с него, както е говорил с пророци като Авраам. Вместо това Давид е говорил на Бога. Ето оттам произхождат псалмите.

— Наистина ли четеш псалмите? — учуди се Джоан.

— Какво друго да чета?

— „Спасителят в ръжта“.

— Любимата ти книга?

— Да, аз съм я писала.

— А Селинджър знае ли това?

— Това е тайната. Всеки, който я чете, мисли, че… тя я е написала.

— И аз понякога имам чувството, че съм написал музиката, когато слушам Бетовен… „Тя“ ли каза?

— Не бъди такъв…

— Но Холдън Колфийлд е момче.

— Той е онова, което искаш да бъде. За мен е момиче.

Обсъдихме други велики книги и какъв боклук щяха да са, ако се обърнат заглавията им. Предложих „Мир и война”, но Джоан ме надцака с „Карамазовите братя“.

— Май че не си такава общинарка в крайна сметка — отбелязах аз.

Тя стисна ръката ми и каза:

— Джошуа, аз съм щастливо омъжена жена. Имала съм само една любовна забежка и това беше преди години. Отмъщавах на съпруга си, който призна, че е прекарал една нощ извън града с курва. Тогава не се разбирахме. Сега се разбираме чудесно и не ми трябва нищо друго. Добре ми е така. Аз съм много зает човек и нямам време за увлечения. Теб те харесвам. Ти си добър. Ти си различен. Провокиращ. Забавен. Но…

Вместо да отговоря, наблюдавах Манхатън. Джоан продължи: