Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Е, какво чакаме? — запитах.

— Да, хайде да тръгваме — каза Ибрахим.

Ресторантът беше само на няколко преки нагоре по „Бордуок” Вървяхме бързо, като че ли „Тропикана” беше влак и трябваше да го хванем, преди да замине. Вътре беше полутъмно — светлината идваше само от свещите по масите. Жените изглеждаха омайващо, но нито една не беше като Джоан; и никой от мъжете не беше като Ибрахим.

Настаниха ни в най-хубавото сепаре и Ибрахим поръча виното.

Попита ме дали имам изба.

Отговорих, че имам.

Той заговори за винарската изба, която притежавал във Франция, но аз не можех да поддържам на ниво разговор за виното.

Ибрахим споменаваше имена и реколти. Знаеше всички добри и лоши години, както и аз, макар че не ги измервах във вино. Не се срамуваше от богатството си. Дори се хвалеше, но това му подхождаше.

— Виното е едно от малкото неща, които се подобряват с възрастта — заключи той. — Виното и красивите жени.

Помислих, че ще вдигне тост в чест на Джоан, но той не го направи.

Както и да е, всички бяхме чували тази сентенция и тя беше някак неуместна. Всичко беше някак изкуствено, забавено. В разговора имаше паузи. Имах чувството, че Ибрахим се държи като застрахователен агент, който трябва да сключи сделка. Това, което изричаше, дори маловажните неща, и онова, което премълчаваше, си имаше своето предназначение.

Опитваше се да направи впечатление и аз си помислих, че това ще е за моя сметка.

Когато не говореше, той изглеждаше доволен само да седи и да господства, като извисяваше внушителното си тяло и властна глава над нас. Големите му черни очи, така неестествени, говореха вместо него. От време на време те се спираха върху Джоан. Тя отклоняваше очи. Но понякога отвръщаше на погледа.

Щом заговори отново, той потвърди най-лошите ми опасения за тази среща. Освен винарските изби Ибрахим притежаваше къщи и имения, конюшни и арабски коне, коли и самолети. Говореше за всичко това, дори за някакъв остров, който беше почти негов . Чудех се дали да не спомена моето тринадесетгодишно малибу — беше изцяло мое.

— Животът е хубав — каза той. — Трябва да си припомняме това, когато сме тъжни.

Джоан не беше тъжна. Беше лъчезарна както винаги и ме стрелкаше с щастлив поглед. И двамата съзнавахме, че това е още едно преживяване, което нашата обща памет ще съхрани. Тези преживявания си бяха само наши и представляваха по-голямо богатство от винарските изби и самолетите.

— Вярно ли е, че сте принц? — попита тя.

Опита се да го каже небрежно, но не успя, защото нямаше начин да зададе този въпрос и да не се изложи като невинна ученичка, заслепена от звезда.

Но той я спаси, като каза:

— Там, откъдето съм, всички са принцове. А там, откъдето сте вие, сигурно всички са принцеси.

— Къде е това място, откъдето сте вие и всички тези принцове? — запита тя, като се изчерви.

— Някъде в Близкия изток.

— О, не съм ли твърде нахална? Много съм любопитна. Извинете.

— Няма защо. — После Ибрахим се обърна към мен: — Но всъщност има ли значение откъде е човек?

— Произходът му често говори за него — отвърнах.

— Да, разбирам, че и вие имате какво да кажете за себе си, Джошуа Кейн. Били сте на Синайския полуостров, нали?

— Да, и започвам да мисля, че знаете повече за мен, отколкото…

— Не се притеснявайте за това, което знам, Джошуа Кейн. Кажете ми — истина ли е това за Даян [19] Моше Даян — израелски министър на отбраната по време на Арабско-израелската война от 1967 г. — Б. ред. ? Казаха ми, че той избрал мястото, където египтяните бомбардирали най-силно, легнал и заспал. Вярно ли е?

— Да.

Ибрахим поклати глава.

— Какъв човек. Какъв народ. Но аз също произлизам от народа. Произхождам от амаличаните, сирийско бедуинско племе, безстрашен древен род.

— Както и брутален. Заслужават да им имаш зъб.

Амаличаните не ми бяха по вкуса. Наистина древен народ, но са заплашвали евреите при всяка промяна. Бяха синове на Исав Червения [20] Първородният син на Исаак и Ревека, родоначалник на сирийските племена (библ.). — Б. ред. и си оставаха такива дори и сега. Саул, първият цар на Изриел, изгубил царството си, когато не изпълнил заповедта да убият вражеския владетел заради падането на Изриел.

При думите ми Джоан трепна.

Тя знаеше, че съм търпелив, но не за дълго. Боеше се от тъмната ми страна, защото помнеше оня случай, когато някакви бели боклуци се заяждаха с нас по пътя и аз ги принудих да карат наравно с мен, а после им показах един-два номера. Беше слисана и нещастна. Каза ми: „Онова изражение на лицето ти! Никога не съм и помисляла, че можеш да придобиеш такова изражение и да правиш такива неща“. Отвърнах й, че не съм имал избор. Въпросът беше: или те, или ние. Тя уж разбра, но не съвсем.