Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Мислех, че не можеш да спиш тук — каза ми тя, както се бяхме излегнали на плажа в Атлантик Сити.

— Не спях.

— За какво мислеше тогава?

— За нищо.

Джоан се издокарваше в хубавата си бяла вечерна рокля. Вечерята беше в шест и закъснявахме. Тя рядко се суетеше, имаше си всичко, но днешният ден бе специален. Беше открила бръчица под дясното си око, нищо съществено, но тя непрекъснато я гледаше, докато не й казах, че огледалото има дефект, а не лицето й.

— Сигурно — захили се тя. — Някои огледала са толкова неблагосклонни. — И добави, докато си слагаше червило: — Някои огледала те правят да изглеждаш толкова добре. Като нашето у дома. Това тук е придирчиво и жестоко. Остарявам, Джош.

— За щастие, ти не си единствената.

По някаква причина тя пристъпи напред и ме целуна. Ухаеше на свежест и младост. Беше в настроение.

— Ще си сложиш това? — запита тя точно когато си връзвах връзката.

— Защо жените винаги чакат да се облечеш изцяло, за да кажат какво не трябва да си слагаш?

— Защото сме лоши. До една. Правим всичко възможно да съсипем живота на мъжете. Не го ли знаеш?

— Знам го, естествено.

— А сега махни тази връзка и тази риза. Ето.

Смених ги, защото в този отдел шефът беше тя.

— Така е много по-добре. Сега си красив. Предполагам, че не съм ти казвала, че се омъжих за теб само заради външния ти вид. Погледнах те веднъж и си казах: „Това е той ”.

— Аха.

— Така беше. Не е ли смешно? Имам предвид привличането. Всъщност ние не знаем какво представлява то. Онова, което кара хората да се влюбват, е толкова странно — няма нищо общо с логиката или с разума.

— Едно време каза, че всичко е химия.

— Да, вярно. — Тя закопча огърлицата с диамант и премери разстоянието от нея до цепката между гърдите си. Нямаше пищен бюст, но гърдите й бяха с идеален размер за любене и нямаше по-игриви зърна от нейните — така твърди, удължени и щръкнали, когато беше възбудена.

— Но е нещо повече от химия — добави тя. — Ще ти кажа една тайна. Около две седмици преди да се срещнем в Ню Йорк, сънувах един сън. Не си спомням за какво ставаше дума. Помня само, че те видях насън. Лицето ти — появи ми се толкова ясно. Видях лицето ти, Джош, а дори не те познавах. Като магия, нали?

— А какво ще кажеш за онзи, предишния, как му беше името?

— Той беше за проба. Ти си истинският.

— Все така сантиментални ли ще си останем?

— О, да. Винаги ще изпитвам сантименталност към теб. Понякога ми се иска да те глътна. Не сексуално, макар че може би така се казва, нали знаеш, като ти го правя. О, ти няма да разбереш.

Бях се облегнал на вратата, готов да тръгвам, докато тя довършваше тоалета сив нашата уютна стая в „Галакси“. Имах лошо предчувствие, бях отпуснат и ми се искаше всички освен Джоан да изчезнат. Понякога и тя го казваше: „Да можехме да сме само двамата. Особено да няма други жени. Ненавиждам други жени“.

— Става късно — напомних й.

— Готова съм — отвърна тя. Това означаваше поне още десет минути.

— Да ти вържа ли косата на опашка? — иронизирах я аз.

— Защото е прекалено дълга? Какво й е?

— Не, изглеждаш страхотно. Така е чудесно.

— Трябва да се подстрижа, когато се върнем във Филаделфия.

— Трябваше ли да споменаваш за връщането?

— Сигурен ли си, че така е добре?

— Жените вечно се притесняват за косата си. Като че ли е най-важното на света.

— Ето, тръгваме.

— Вярно е. В метрото жените говорят само за косите си. Никога за политика или дори за спорт. И в офиса ходят и току възкликват: „Косата ти е прекрасна, Сю”. Защо всички момичета в офисите се наричат Сю?

— Ти си такъв полов расист!

— Знам. Не е ли чудесно?

Тя запокити гребена си по мен.

— Не улучи — присмях се. — Типично по женски.

Ибрахим ни чакаше във фоайето, облечен в бяло, като Джоан. Много малко мъже имаха успех, облечени изцяло в бяло, но не и той — изглеждаше великолепно. Усмихваше се толкова широко, че сякаш имаше хиляда зъба.

— Това е Джоан — представих я аз. — Съпругата ми.

Той пое ръката й, поклони се, а тя направи реверанс и хората започнаха да се заглеждат.

— Това е Рива — представи той жената, която бе седяла до него в игралната зала.

— Здрасти, Рива — кимнах, но тя не отговори и аз си помислих, че вероятно съм я обидил.

— Имаме запазени места в „Тропикана“ — каза Ибрахим. — Надявам се, че е подходящо.

— О, звучи прекрасно — каза Джоан.

Веднъж бях спечелил триста долара и бяхме отишли да вечеряме там.