Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Или вие на мен, господин Хасан.

— Тук има на разположение боксов ринг, ако желаете.

— Предизвиквате ли ме?

— Виждам, че не проявявате интерес. Някой друг път.

Мина ми през ума, че битката вече тече и аз губя, но обикновено започвах така. Харесваше ми да ме подценяват, да бъда онеправданият, дори изкупителната жертва.

Честно казано, никога не бях готов. Ако ме нападнеха, първата ми реакция беше, че става дума за шега. Все си мислех, че хората се шегуват. И когато откриех, че не е така, се питах: какво съм направил?

Обикновено — нищо.

Но ако се помаеш по-дълго, непременно ще направиш някому нещо.

И сега си мислех: този Ибрахим шегува ли се?

— Успях да науча една класическа хватка от Крав Мага. Чудя се дали да не ви я покажа — продължи той.

Попита ме дали знам „кавалера“ и аз, естествено, я знаех: сграбчваш ръката на противника и я натискаш, като работиш върху китката, за да я обездвижиш.

С други думи, ужасна болка.

Бях я научил в Пардес Хана и я бях упражнявал във Филаделфия при носителя на черен пояс втори дан Алан Фелман, който пък я беше усвоил от Ими. С тази хватка винаги успяваш да повалиш противника. Наистина здраво стисване с двете ръце, обездвижване на ръката на другия и с едно бързо изщракване всичко свършва — счупена китка.

Или пък можеше да се направи бавно, ако възнамеряваш само да причиниш болка и да принудиш противника да се свлече на колене и да се моли.

Видях, че Ибрахим посяга към лявата ми ръка. Можех да препреча движението му точно преди да ме е докоснал. Дори да ме беше хванал, можех да се изплъзна в началото посредством едно от „шесторъките“ отпускания.

Но го оставих. Всичко беше на шега в края на краищата.

Макар че се зачудих… тук, пред всички, на открито.

И така, позволих да ме сграбчи и щом го направи, нещо в очите му се измени, устните му се разтегнаха широко в озъбена усмивка. Един глас ми каза, че съм сгрешил. Всички грешим някой ден.

— Бих желала да не правите това — каза строго и укорително Джоан. В тона й се долови страх, леко отвращение и отчаян зов заради цялото човечество. — Глупаво е — обърна се тя към двама ни, макар че доброволно бях поел ролята на жертва.

А защо това е уместен въпрос. Странно поколение беше моето. Само за половин десетилетие то беше станало свидетел на сбъдването на мечтата и на Хитлер, и на Херцел [24] Теодор Херцел (1860–1904) — създател на националистическата еврейска идеология ционизъм. — Б. ред. .

И това хибридно поколение все още се колебае кого да следва — Акива или Бар Кохба [25] Духовният и светският водачи на еврейското въстание срещу римската власт през I в. сл. Хр. — Б. ред. .

Но в крайна сметка избор съществува и моят беше да затегна с другата си ръка изкривените му във формата „69“ длани — съвършена хватка от „кавалера“, и да започна да действам. Отначало бавно, но ушите ми вече звънтяха. Тогава той започна да извива по посока на часовниковата стрелка от един часа до два, до три, до четири, до пет, до шест, до седем; китката ми се извиваше на една страна, дланта — на друга, като нарушаваше деликатното равновесие на човешката анатомия.

Да не говорим за болката. Вече страдах.

— Спрете! — викна Джоан, която не съзнаваше, че нас ни няма, че сме напуснали нейния свят. Намирахме се в нашия — сред пясъците, палатките, камилите, номадите и оазисите, сред ридаещите жени.

Рива си седеше невъзмутимо.

Ибрахим намери опорна точка за тялото си и ме наклони още повече.

Сега пръстите му бяха пламтящи клещи и аз си мислех: „Добре, знае хватката и е време да го кажа, само че те гледат от хълмовете на Хермон към изворите на Ен-Геди“.

И така, позволих му да стигне до осем часа и дори до девет, после тупнах с крак — сигнал сред джентълмени и смели майстори, че границата на болката е достигната. Тупнах с крак, а той изви до десет.

— Хей! — викнах с лице наведено надолу, надолу, надолу, целият потен. Тази жега!

Отново тупнах с крак, а той се засмя и ме наклони до единадесет.

— Спрете! — извика Джоан.

Притисна ме до дванадесет и сега… сега беше непоносимо.

Продължавах да тупам с крак, но скоро нямах сили дори за това.

— Достатъчно! — викаше Джоан. — Достатъчно!

Помислих, че е време Рива да се събуди и да каже нещо. Погледнах я и тя срещна очите ми, но абсолютно безизразно. За нея аз не бях тук . И осъзнах, че за нея не съществува никой освен Ибрахим. Той беше нещо повече от съвършенство. Той беше творението.