Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Добре ли го правя? — запита Ибрахим.

— Достатъчно! — каза Джоан.

— Добре ли го правя?

— Престанете!

— Само ми кажете добре ли го правя?

Но думите не можеха да излязат от устата ми.

— За Бога, добре го правите — извика Джоан.

Тогава той ме пусна и всички започнахме да се смеем, ей така. Чувствах се добре. Отлично.

— Добре, а? — попита Ибрахим.

— О, да — отговорих.

— Вашият Ими ще бъде ли горд?

Не и с мен, помислих си. Не и с мен.

А може би да. Спомних си Ими в оня ден в Нетания край морето и как ядохме заедно питки със сирене в Угади около една украсена в парижки стил маса навън. Той ни изнасяше лекция за същността на спокойствието. Изправи се на стола, загледа се във водите на Средиземно море, подпря юмруци на кръста си и каза: „Когато всички около вас скачат и рипат, правят това и онова… вие… вие си седите. Вие седите. Заемате място не тук, а там, надалеч. Вие седите. Ето така. Така. Виждате ли? Ето така“.

Затова сега си седях там така, но си казах: „Помни, не забравяй!“ .

Тръгнахме си преди Ибрахим и Рива, за да се разходим по „Бордуок“. Ибрахим ни беше поканил да отидем с него в казиното, но нито аз, нито Джоан бяхме в настроение да ходим там. По някаква причина Джоан беше станала раздразнителна. Що се отнася до мен, бях седял прекалено дълго под слънчевите лъчи сутринта и с Ибрахим вечерта.

Небето беше озарено от светлините на града и докато вървяхме, наблюдавахме океана — великолепен с вечния си шепот. Отляво се редуваха залата за развлечения, магазините за сладолед и за сувенири, фабриката за фланелки край кея, „Рийдър енд Адвайзър“, сладкарницата на А. Л. Рот — всички вече отживелици на фона на хазартните крепости „Белис Гранд“, „Версай“, „Тропикана“, „Галакси”, „Атлантис“, „Тръмп Плаза“, „Цезар“, „Балис Парк Плейс“, „Кларидж Сендс“, и така из целия път до „Ризортс“ и „Шоубоут“.

В миналото дългата шест мили „Бордуок“ — забележителност на курорта — е била крайбрежна улица съвсем до океана. Богаташите и дошлите за уикенда заможни хора се разхождали по нея, пременени в най-хубавите си дрехи.

На мястото, което ветераните си спомняха като Челси, край перилата бяха седели в „рикши“ богатите. Мъжете — тлъсти и плешиви, с пури в уста, а жените — облечени в дълги палта от норка, дъвчели семки и плюели люспите по дървените дъски.

Хората в онези дни танцували, носели вечерни тоалети и се хранели в „Сид Хартфийлд“ или „Кент“, отсядали в „Амбасадор“, „Марлборо-Бленхайм“, „Брайтън“, „Брейкърс“.

Дори езикът бил различен. Думата, определяща този начин на живот, не била блясък , а лукс .

Мястото, покрай което минавахме, „Оушън Уан“ — обширна търговска алея, построена над водата — едно време е било „Милиън Долар Пиър“, където хората танцували под звуците на музиката на Еди Морган.

Сега казината бяха всичко и хората седяха там, а „Бордуок“ беше оставена предимно на отрепките, изметени от вътрешността и от автобусното депо на Арктик Авеню.

Но аз все още обичах всичко, свързано с това място.

— Забавлява ли се? — обърнах се към Джоан след дълго мълчание.

Тя не отговори — беше дълбоко замислена.

— Простичък въпрос. Отговаря се с „да“ или „не“ — продължих.

Пак нищо.

— Добре. Мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.

— Той ми направи предложение — каза тя.

Замръзнах. Тя продължи да върви. Втурнах се да я догоня.

— Моля?

— Чу ме.

— Какво?

— Предложи ми да легна с него. Ето какво.

— Кога?

— Докато ти разговаряше със Сай.

— Но това трая само секунди.

— Толкова му трябваше.

— Ти какво отговори?

Сега пък тя спря.

— Ти какво мислиш, че казах?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Надявам се…

Ръката й се стрелна и изплющя върху бузата ми. После тя побягна, а аз се затътрих след нея. Изгубих я от поглед, когато се отправи към „Галакси”. Стигнах там след пет минути, взех асансьора и когато влязох в стаята ни, тя беше вече под душа. Да, определено имаше нужда от един душ.

Седнах на леглото. Нищо не чувствах — спокойствие, което прикрива страха.

— Съжалявам — каза тя, когато излезе от банята.

— Аз също.

— Заболя ли те?

— Не колкото теб. Прости ми.

— Хайде отсега нататък да избираме приятелите си по-внимателно.

— Той не ми е приятел — отбелязах.

— Впрочем той ще ме очаква в апартамента си утре в шест.

— Ще отида вместо теб.

— Не, въпросът е приключен.

— Нищо подобно!