Джак Енгелхард - Неприлично предложение

— Може изобщо да не се обади — каза Джоан — и ти ще трябва да продължиш живота си като обикновен човек.

Нямах нищо против да ми се подиграва, но не ми се понрави особено онова, което каза преди това — че не е прилично да се впечатлявам толкова от парите. Защото именно заради парите майка й — мейнлайнският матриарх — се беше опитала да ни раздели. По време на коледната ваканция при родителите й майка й ме беше привикала настрана, за да ме попита:

— Дъщеря ми играе тенис и голф. Вие какво играете?

Да играя ли? Трябва ли всички да играят ?

— Тя язди коне — продължи майка й.

— И аз някога яздех един кон — отговорих. — Казваше се Малкълм.

— Член ли сте на нещо?

— На нещо? — Направих се, че не разбирам.

— Имам предвид клубове, общности, търговски камари и други такива. Джоан членува навсякъде.

— Навсякъде? — попитах.

— Навсякъде — повтори тя.

— Възможно е. Но може би не е желателно.

— Имате ли някаква страст?

Да се осмеля ли да спомена Израел? Учтиво ли беше?

Направих го и тя каза:

— Това е държава.

— Знам.

Тя реши да спре разпита и отсече:

— Няма да трае дълго. Бракът. Джоан има многообразни вкусове.

— И това знам.

— Знаете ли го?

— Мислим да опитаме година-две.

— Никак не е смешно!

Баща й беше забавен. Разказа вица за Исус и четирите начина, по които се разбирало, че е евреин: „Не е напускал дома си до тридесетгодишна възраст. Заловил се със занаята на баща си. Майка му го смятала за Бог. Мислел, че майка му е девствена“.

— Баща ми! — викна Джоан. — Това е обидно.

— Пиленце, няма нищо обидно — отвърна баща й.

По-късно я попитах:

— „Баща ми“ ли? Наричаш баща си „баща ми“? Не „татко“ или „тате“?

— Обичам го — отвърна тя, — но сме различни. Честно казано, не мога да повярвам, че са ми родители. Не го и вярвам.

По това време вече я бяха лишили от наследство заради мен. Питах се каква ли беше цената й?

— Ни повече, ни по-малко от тази на всяка друга плът.

— Знаеш какво искам да кажа.

— О, какво значение има, Джош?

— Искам да знам. Възбуждащо е.

— Десет милиона. Така чух.

— Долара?

— Точно така.

— И ти ги заряза заради мен? Ти си луда.

— Нямам представа каква част щеше да е моя. А и не ме интересува. Може би няколкостотин хиляди, така че не се оценявай много високо. Освен това той първо трябва да умре, само че няма да го направи.

Джоан не защитаваше баща си, а за майка си го беше направила само веднъж. Един високопоставен училищен шеф се оплакал, че Джоан е чувствителна, а майка й отвърнала: „Точно така, сър. Джоан е отгледана да бъде чувствителна”.

Джоан одобряваше този отговор, аз — също.

Не споменах пред Джоан разговора с майка й. Не споменах и пред майка й, че играя хокей и бейзбол, защото хокеят не е като тениса, а бейзболът не е като голфа. Не й споменах също, че ако оставим настрана конете, съм яздил камили на Синайския полуостров и съм карал танкове по Голанските възвишения.

Когато стигнахме до „Оушън Уан“, Джоан долови безпокойството ми и се върнахме.

— Все още ли мислиш за велики неща? — попита тя.

— Слушай, до края на годината ще ти купя палто от норка. Ще купя къща. Ще ти купя кола. Да, кола. Ще се развихря. Казах ти, полага ми се.

Единствената ни кола беше малибу, навършило тринадесет години. Автомобилът имаше един ужасен проблем. Казано по човешки — задържаше газове. Ауспухът гърмеше като картечница. Най-силното „бум!” се чуваше, след като спре. Прозорците се тресяха. Хората залягаха, за да се скрият.

Щом наближихме „Галакси”, Джоан беше тази, която повдигна въпроса за Ибрахим.

— Казваш, че е красив — отбеляза.

— О, да, и знаеш ли, снощи си доказах нещо…

— Така ли?

— Че не робувам на такива хора.

— Така ли?

— Престани, Джоан.

— Добре. Как така не робуваш на такива хора?

— Спечелих за него всичките онези пари и той обеща да се отплати.

— Може да ти бутне няколко милиона.

— Стига, Джоан.

— И не удържа на думата си, така ли? Типично за арабин.

— Джоан!

— Добре де, не става ли дума за това?

— Не!

— Ти не мразиш арабите. Дори и арабите.

— Това е друг въпрос и сега не говорим за това.

— Точно така. Сега говорим за Ибрахим.

— Толкова е богат, че дори вече не е арабин — казах.

— Значи, този арабин, който дори не е арабин, е толкова богат — разсмя се тя.

— Той притежава хората, Джоан.

— Никой не притежава хората, Джош.

— Той — да. Но снощи не ме притежаваше.