Джак Енгелхард - Неприлично предложение

„Фантазираш — казах си. — Какво е той за теб и какво си ти за него? Двамата сте от различни планети. О, може би наистина те забелязва, така както и останалите скакалци наоколо.“

Но ето го отново — движение, което не би могло съвсем да се нарече кимване, но почти. Почти какво? Мислех си: „Какво искаш от него? Искаш да те миропомаже? Ти произхождаш от друг кралски род. Вече си миропомазан. Този човек е различен“.

Най-после се измъкнах от тълпата и взех да обикалям насам-натам, като губех на монетни автомати, рулетки и зарове, напълно обезумял от мисълта за онзи човек. Около него витаеше вероятността . Възможността за нещо голямо.

Самата близост до този арабин премахваше проклятието на скуката. Лошото на живота според мен е, че нищо не се случва . Всеки ден е само още един ден.

Но около този арабин нещо щеше да се случи. Не знаех какво точно, но величията винаги хвърлят искри, а те могат да възпламенят и други хора. Както и да ги изгорят, естествено.

Затова устоях на подтика да се върна, макар че се изкушавах и дори открих, че съм направил едно кръгче и сега ни делят само шест маси за двадесет и едно.

Седнах на маса с жетони за по три долара и дамата крупие ми даде жетони на стойност четиридесет долара. Играех без вдъхновение. Разсъждавах прекалено много. Например: към какво започва да се стреми човек, след като натрупа първия си милиард? Мечтае ли и за какво, щом вече притежава всичко?

Спомних си за работата си във вестника, за героите от войната — един от тях награден с Почетен медал — и за мъката им, когато настъпи мирът. Не бяха войнолюбци, но съзнаваха, че никога няма да надминат, дори да повторят себе си. Чудя се дали същото се отнася до героите от света на богатите. Такова особено отчаяние.

— Виждате ли какво става? — обърна се към крупието жената до мен.

— Той е шейх — отвърна крупието.

— Мислех, че с Омар Шариф [1] Популярен актьор от египетски произход (1932–2015), секс символ. — Б. ред. .

— Наистина е красив — каза крупието.

— Какво ти красив. Направо е прекрасен. Бог!

— Остави, че е прекрасен — отговори крупието. — Става дума за много пари.

Не можеше да избягаш от този човек. Наоколо жужеше. Поиграх още малко, изравних горе-долу загубите и печалбите и после позволих на неспокойните си крака да ме отведат отново при шейха. Докато си пробивах път през тълпата, си спомних следното от Мидраша [2] Еврейски сборници с тълкувания на Библията. — Б. пр. : „Краката на човека го отвеждат при съдбата му”.

Отново се смесих с тълпата.

— Виждал ли си някога златни жетони? — попита някакъв човек приятеля си.

— Златни жетони?

— Жетони за десет хиляди долара.

— Не знаех, че има жетони с толкова висока стойност.

— Сега знаеш.

Провирах се през хората и преди да разбера, че съм най-отпред, коленете ми докоснаха въжето. Шейхът беше натрупал златните жетони на високи купчини и те растяха и намаляваха толкова бързо, че нямах представа какво става. Печелеше ли, губеше ли? „Какво те засяга — казах си. — Той е, не си ти!”

Освен това си припомних, че е арабин. Значи, „приятел”?

През 1967 година, когато бях в Петдесет и пети парашутен отряд, те стреляха по мен от покривите на къщите в Йерусалим, а пък и в днешно време няма много целувки и помирение.

Разликата се състоеше в това, че той беше кралска особа. Кралската особа е вече друго нещо; и трябва да призная, че се вълнувах. Тук ставаше някаква магия и аз се хванах на въдицата. Искам да кажа, че взе да ме засяга. Исках той да спечели. Исках също да бъда с него, само за миг да разбера как е там, в горния свят.

Ето, това е славата. Сигурно съм стоял като закован на едно и също място в продължение на час. Тогава ми се стори, че ме оглежда, и се обърнах, притеснен и заради себе си, и заради него. Особено заради себе си. Чувствах се нищожен тук, сред множеството зяпачи и боклучари.

Чувствах нещо извратено като участник в това голямо американско развлечение — зяпането.

„Достатъчно“, помислих си. Обърнах се, за да си пробия път през тълпата, и точно тогава той вдигна лявата си ръка и махна. Предположих, че английската кралица е зад гърба ми, защото беше изключено да маха на мен.

— Вие! — каза той.

— Аз?

— Вие.

Той кимна и се усмихна; продължи да кима, да се усмихва и да ми маха като на подплашено кученце.

— Да — повтори той. — Вие. Моля, направете ми честта да бъдете мой гост. Заповядайте при мен.

„Лесна игра — мислех си, докато прекрачвах въжетата. — Понякога животът е такава лесна игра.“