Джак Енгелхард - Неприлично предложение

Същевременно изпитвах лек смут. Не знам защо. Понякога нещата вървят прекалено на хубаво.

Ами сега? Намирах се в ограденото, застлано с червен килим пространство, където всичко беше плюш и блясък, заедно с този мъж и тази жена, и сега беше негов ред, само че той си траеше. Не ми обръщаше внимание. Някаква грешка ли стана?

За миг се почувствах калпав и измамен, и дори зашеметен в това заградено пространство. Погледнах джинсите, сандалите, червеното си поло — по дяволите, аз съм един обикновен турист !

Петимата шефове на арената, както и крупието, бяха в смокинги; всичко у тези хора беше стегнато и елегантно и нямаше нищо общо с действителния живот. Говореше се съвсем малко, само с намигане и кимане — език, който не владеех. Храна и питиета се сервираха само при повдигането на някой розовичък пръст. Дори чиниите не дрънчаха. Сервитьорите влизаха и излизаха незабелязано. Накрая арабинът каза нещо и то породи шепот на арената, който си беше направо врява за тази почитаема публика. Какво каза? Дочух само: „Един“.

— Удоволствието е наше, сър — каза крупието. — Момент, сър.

Събра жетоните, преброи ги и зачака. Всички чакахме.

Не знам какво чакахме.

Тогава шейхът се представи:

— Казвам се Ибрахим Хасан.

Отговорих, че името ми е Джошуа Кейн.

— Заемете най-сигурната позиция — последен, Джошуа Кейн — каза той.

Направих го. Седнах, без да го зяпам, само го погледнах критично. Беше доста едър и излъчваше голяма сила. Този човек знаеше кой е. Той надхвърляше самоувереността. Олицетворяваше властта. Имаше присъствие .

Жената беше друга. Тя ме притесняваше. У нея имаше нещо странно. Беше увита в широка разноцветна дреха и излъчваше мрачно великолепие. Но за разлика от него, тя не се забелязваше.

Виждал ги бях в Близкия изток — те бяха „жените“. Нищо повече. Що се отнася до Ибрахим Хасан — не, никога не бях виждал подобен човек. Само знаех, че такива като него живеят там някъде в пустинята, препускат с камили и летят със самолети.

— Би трябвало да ви обясня — каза той.

— Не е необходимо — отвърнах.

— Разбирате ли, донесохте ми късмет.

— Вярвате ли в късмета? — попитах.

— Късметът е всичко. Не знаете ли това? — засмя се той.

„Какво пък — помислих си, — наистина късметът е всичко.“ Цял живот съм го знаел, но никога така очевидно.

— Останете за малко — каза той. — Може да си заслужава. Добре ли сте?

— Да.

— Желаете ли питие?

— Едно пепси, моля.

Отговорът ми му хареса. Той беше мохамеданин и не пиеше алкохол. Макар че когато беше сам — кой знае?

Неизвестно защо, се страхувах. Бях неспокоен и нервен. Какво се очакваше да направя?

Насилих се да си спомня, че едно време не ме беше толкова страх от тях.

Каквото и да чакахме, все още не идваше.

— Това отнема време — отбеляза той.

Кое „това“?

— Бъдете търпелив. Моля.

„Това“ най-после пристигна — купчина листчета, всяко едно с формата и размера на обикновена касова бележка. Връчиха ги на Ибрахим Хасан, а той постави по едно върху неговия и моя квадрат и тогава на листчето пред мен видях изписани думите: „Един милион долара“.

Не изгубих самообладание; не показах и следа от изненадата, която ме срази.

Крупието бързо раздаде картите и Ибрахим отговори с възприетите за играта знаци — пръста надолу, означаващ, че си направил бройката, и дланта надолу в знак, че продължаваш. Не бях впечатлен от избора му, особено когато прекъсна на две десетки. Това не беше дори елементарна игра.

Но нямах нито думата, нито картите, защото той играеше и с моите. Седях си там да му нося късмет. Късмет ли? Той губеше поголовно.

Милиони отиваха там, където не трябваше. Той беше адски смел.

Започнах да нервнича. Възмущавах се, ако сгрешеше. Веднъж например обърнатата карта на крупието беше шестица, а той спря на тринадесет от моя страна и се провали.

— Ще играете ли? — засмя се шейхът.

Вдигнах рамене.

— Хайде, включете се — настоя той. — Играйте последен.

Почти го очаквах и все пак мигът беше опияняващ.

Като за начало знаех, че трябва да извърша нещо драматично, за да променя хода на играта. Първите ми карти се случиха асо и седмица, което означаваше „подвижно“ осемнадесет, тъй като асото се брои и за едно, и за единадесет. Обърнатата карта на крупието беше също осмица и като предположих, че отдолу лежи десетка, щяхме да се изравним — критичен момент. Вълнуващо.

Но противно на онова, което си бях наумил, реших да рискувам и да взема още една карта. Изтеглих тройка.