Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Добро утро, Макс — почеса го по главата тя.

Взе наръч дърва от купчината, подреди ги в камината и изчака да се разгорят, преди да отиде в кухнята. Макс я последва по петите.

Щом пламъците обгърнаха дървата, тя прекоси тъмния коридор и пусна Макс в градината. После му сипа храна и се върна пак при топлината на огъня.

На вратата се позвъни и застанал пред купата си с храна, Макс започна да лае.

Толкова беше свикнала да е сама, че при иззвъняването замръзна на място. Единствените посетители в дома й бяха майка й, сестра й и Дейн, но днес не очакваше някого от тях. Звънецът обаче настоятелно иззвъня отново. Наоми приглади косата си, после сви шепа пред устните и провери дъха си. Отвори вратата, вечерният хлад нахлу през нея, удари се в очите й и болката, която й донесе, макар и освежаваща, я принуди да ги затвори. Така или иначе нямаше значение дали са отворени или не.

— Здравей, исках да видя добре ли си. Чух те да крещиш. Джордж.

— Добре съм… — Тя замълча за момент, замисли се с какво да го залъже, но се отказа. — Сънувах кошмар. Извинявай.

— Ох, успокои ме. Разтревожих се да не си се ударила. — Той пристъпи от крак на крак. — Как я караш? Не съм те виждал от известно време.

Джордж беше нов в Балкърн Хейтс. Беше в средата на трийсетте, но в него имаше нещо, което правеше усещането й за личността му като за по-зрял и мъдър човек.

— Добре съм — излъга тя. Коланът на халата й се разхлаби и вятърът повдигна ръба му. Тя кръстоса крака и притисна коприната между краката си. — Ти установи ли се вече?

— Мда.

— Толкова ли е зле? Той се изсмя нервно.

— Хората тук не са много дружелюбни към новите.

— Дай им малко време. Нещата ще се подобрят. Просто не сме свикнали да виждаме непознати лица.

— Сигурен съм, че останалите съседи биха треснали вратата в лицето ми, само и само защото ги търся аз.

— Е, аз съм сляпа. Нямам възможност да надничам през завесите и да видя, че си ти.

Той се засмя.

— Ще те оставя да се оправяш. Приятна вечер. Радвам се, че се видяхме.

— Аз също.

Наоми затвори вратата и на път към фотьойла до камината включи секретаря, за да изслуша съобщенията. Седна и остави краката си точно пред пламъците.

„Имате две нови съобщения“, каза секретарят.

Едното трябваше да е от майка й. Без значение дали имаха обща кръв или не, Рейчъл беше нейната единствена майка. Тя бе открила Наоми в онзи ъгъл на автобусната спирка. Облечено в скъпо кожено палто, седящо на колене и с изпълнени с ужас очи, малкото момиченце й бе заприличало на хванато на тясно диво зверче. Въпреки първото си впечатление тя я бе завела у дома си и се бе грижила за нея, докато Наоми се бе научила отново да обича. На социалните служби това не им хареса. Наоми беше чернокожа, а Рейчъл и биологичната й дъщеря Грейс — бели. Сякаш етническата им принадлежност имаше нещо общо със способността им да обичат.

— Здравей, скъпа, мама е. Липсваше ни днес на събирането. Наоми затвори очи и въздъхна. Рожденият ден на близнаците. Беше ги забравила. Подаръците им стояха в коридора до външната врата.

— Обади ми се, когато можеш, за да знам, че си добре. — След кратка пауза майка й пое въздух и продължи: — Не знам дали си чула, но снощи в Балкърн Хейтс е станало убийство.

Наоми се изправи на стола и подви крака под себе си. Веднага се сети за нея.

Хейли Милър .

— Хората говорят, че е била Каси Дженингс. Горкото момиче. Връщала се от погребението на племенницата си. Колко жалко за семейството, сякаш една загуба не им беше достатъчна. Моля те, пази се! Ти си уязвима, скъпа, затова не излизай навън по тъмно. Поне докато не хванат виновника. Обади ми се при първа възможност и не се тревожи за празника. На Грейс скоро ще й мине. Обичам те.

Грейс .

Наоми се запита как ли сестра й е приела новината за убийството. Преди двайсет години най-добрата приятелка на Грейс изчезна. Нямаше как споменът за това да не изскочи сега със смъртта на Каси. Грейс и Хейли бяха близки като сестри. Но онази нощ, когато Хейли изчезна, нещо се бе случило между тях. В полунощ Наоми бе сварила Грейс да плаче, закрила лицето си с ръце.

„Не мога да ти кажа — бе прошепнала, когато я попита какво е станало. — Тя ме накара да обещая да не казвам“.

Наоми не каза на майка си за онази нощ. Каквото и да бе направила сестра й, тя трябваше да я защити — Рейчъл и Грейс й бяха протегнали ръка, когато беше в най-голяма нужда. И затова вече двайсет години не можеше да спре да се чуди каква ли тайна криеше сестра й, но не смееше нито да я попита, нито да сподели с някого опасенията си.