Джак Джордан - Точно пред очите ти

Включи телевизора, после превключи на местния канал и притаи дъх, за да чуе всяка дума. Говорителят показа запис от пресконференцията на полицията, оглавена от разследващия случая детектив.

— В три и половина този следобед на улица „Сейнт Питър“ беше открито тялото на двайсет и пет годишната Каси Дженингс. На този етап разследването не мисли, че мотивът за убийството е бил грабеж. Молим всички, които са познавали Каси, както и онези, които са били в района на „Сейнт Питър“ вчера между осем и десет часа вечерта, да ни се обадят и да споделят информацията, независимо колко незначителна им изглежда. Балкърн Хейтс е малък град и не се случва често жителите му да получават такива новини, затова ви моля да бъдете внимателни. Искам да ви уверя, че с екипа ми работим денонощно, за да разкрием извършителя на това грозно престъпление. Разбирам, че населението е изпаднало в тревожност, но обещавам пред всеки жител на града, че ще открием виновника за смъртта на Каси. В такъв малък град няма много места, където може да се скрие.

Боже мой!

Улица „Сейнт Питър“!

Макс влезе в стаята. Ноктите му затракаха по дъсчения под.

— Извинявай, Макс.

Той прекоси стаята и постави брадичка върху страничната облегалка на фотьойла. Тя погали меката козина на главата му, замислена за случилото се миналата вечер. Беше толкова близо до дома й.

„Горката жена!“

Говорителката поде отново с безизразен глас:

— Това убийство не е първото ужасно престъпление, което нашият град преживява. Противоречивият случай с осемнайсетгодишната Хейли Милър, изчезнала преди двайсет години, все още не е решен.

Наоми изключи телевизора.

Тази сутрин, когато се прибираше от скалата, може би бе минала покрай проснатия на улицата труп на Каси. Макс бе подушил смъртта във въздуха и бе хукнал натам. Тя си припомни отчаяния му опит да се освободи от каишката, стържейки с нокти по паважа.

„Божичко, добре че не съм я открила аз!“

Ръката й трепереше, когато натисна бутона на машината, за да прослуша второто съобщение.

„Къде си, Наоми? — питаше Грейс. — Знам, че си там, вдигни.“ Тежкото й дишане се чу въпреки пукането по линията.

„Там си, лельо Наоми. Трябва да си там. Всички питат къде си“. Тя въздъхна отново. Наоми можеше да усети горещия й дъх през апарата. „Писна ми да те покривам всеки път, когато решиш да се криеш в леглото. Можеш да прецакваш мен и мама колкото си искаш, но не го прави с децата ми. Не е честно. Днес имах нужда от теб, разбираш ли? Хейли щеше да е до мен, ако беше тук. Трябваше да се сетя, че няма да дойдеш. Не знам защо си правя труда да ти се обаждам, наистина, Наоми.“

Съобщението свършваше с трясък, сестра й бе запратила слушалката върху апарата със сила, която се прехвърли върху Наоми и тя се сви като ударена.

— Съжалявам — прошепна на себе си.

Грейс не го казваше в прав текст, но тя го усети зад гневните й думи. Щеше да е по-щастлива, ако на мястото на Наоми сега стоеше Хейли Милър.

Бяха изминали двайсет години, а градът все още говореше за неразрешения случай на Хейли. Наоми се опита да свърже Хейли, която познаваше, с тази, за която всички приказваха след изчезването. Струваше й се, че става дума за две различни личности. Едната беше мило, жизнено момиче, другата — манипулативна и безпринципна млада жена, която бе спала с половината град.

В този миг някой започна да блъска по външната врата и тя подскочи. Не беше чувала някой да чука на вратата й от дни, а днес щеше да посрещне втори посетител за вечерта.

Макс хукна към входа на къщата с лай. Наоми го последва и преди да отвори, го хвана за каишката.

Студеният вятър засвири в процепа между вратата и рамката.

— Ехо?

Макс промъкна глава в пролуката и залая яростно в нощта.

Мъртвите листа шумяха по алеята. Въздухът тежеше от влага.

Макс продължаваше да лае.

— Ехо? Има ли някого?

Тя чу нечие дишане. Развълнувано дишане, забавено съзнателно, излизащо с мъка от ноздрите на непознат човек, вибриращо в такт със сърцето му.

— Кой е там?

Лаят на Макс отекна надолу по пустата улица, удряйки се във всяка затворена врата и всеки затъмнен от завеса прозорец. Ако непознатият нахълташе в дома й, никой нямаше да види. Никой нямаше да знае какво се случва с нея.

Вятърът подгони листата по пътя и скоро започна да сипе дъжд върху тях. Тихата улица се изпълни с различни шумове. Желязната порта в дъното на градината се удряше в рамката си и скърцаше, засилваше се от инерцията и пак се удряше и скърцаше.