Джак Джордан - Точно пред очите ти

Той погледна назад към трупа и усети чувство на вина, че го зарязва тук. Запита се възможно ли е човек да се чувства самотен в смъртта.

— Добре, това не беше особено полезно — каза сухо Лиза, докато Маркъс затваряше вратата на автомобила.

Мисълта, че седи до нея в затвореното пространство на купето, го накара да настръхне. Той избърса потните си длани в панталоните.

— Никакви улики. В правилни ръце това място можеше да е златна мина.

— Смятате, че доктор Линг не е достатъчно квалифицирана?

— Не, смятам, че не е достатъчно умна — отвърна Лиза и завъртя ключа в стартера. — Има разлика. Тя търси очевидното, не скритите улики.

— Но може да няма такива? Може убиецът наистина да е добър в почистването, както каза тя.

Лиза го погледна, сякаш той беше някакво дете, което й се пречкаше в краката.

— Винаги има улики, Кембъл. Просто човек трябва да е достатъчно наблюдателен, за да ги открие.

Тя пое рязко напред, а Маркъс залепна за облегалката.

— За какво говореше доктор Линг накрая? — попита той.

— За миналото. В този проклет град всички говорят само за миналото.

Успокояващият шепот на морето я примамваше към себе си. Раздвижена от вятъра, нощницата се уви около бедрата й. Поривите му блъскаха в протегнатите й напред длани и изпълваха пространството между пръстите й с топли въздушни струи, които я дърпаха към ръба на скалата. Тя стъпи върху него и изведнъж я обзе пълно спокойствие, а после потъна в него, отдаде се на момента и усещането, видя се като човек, стъпил в нищото, и за пръв път страхът от смъртта изчезна.

Тя се облегна на вятъра и вдиша соления морски въздух. Вълните под нея се плискаха кротко, мамеха я към себе си. Десният й крак пое надолу и вятърът накара глезена й да потръпне. Остави се течението да я понесе напред и по целия път до долу усмивката не слезе от лицето й.

Наоми се събуди от собствените си писъци. Цялото спокойствие от съня изчезна, когато падна в морето. Викаше за помощ, но вълните я обгръщаха и заглушаваха виковете й, навлизаха в дробовете през гърлото и изтласкваха въздуха от тялото й. Докато потъваше, ушите й заглъхваха и бучаха, а очите й започнаха да щипят. Накрая стигна дъното и потъна в прегръдката на пясъка.

Между гърдите й се стичаше студена пот. Част от нея все още спеше и потъваше в морето, крещеше под повърхността, за момент тя взе потта за морска вода, която капе от тялото й. Отвори рязко очи и седна в леглото.

Наоколо бе тихо, с изключение на шума от другата страна на стената, където съседът й Джордж вършеше нещо и тя го чуваше. Влезлият през прозореца студ се промъкна под завивките и охлади влажните чаршафи. Тя взе телефона от нощното шкафче и попита за часа. Беше късно вечерта. След като се прибра от скалата, се беше мушнала право в леглото и бе прекарала целия ден в сънищата си, прекалено изморена от реалността и мислите, които я навестяваха, заедно с очакването за следващия ден.

Потупа другата страна на леглото, но не намери нищо, освен завивки. От развода й с Дейн бяха минали две години, а тя все още не можеше да свикне, че е сама в леглото. Понякога в просъница, лутаща се между съня и съзнанието, тя забравяше, че Дейн вече го няма. Представяше си го в собственото му легло, онова, което сега споделяше с другата. Джоузи. Така се казва тази, която усеща тялото му вечер. Именно тя вдишва лекия му дъх, докато заспива в прегръдките й. Дори и да не я беше виждала, това беше достатъчно за Наоми да я намрази. Единственото престъпление на тази Джоузи беше, че обичаше мъжа, когото Наоми бе прогонила, и с тази си постъпка бе разбила сърцето си собственоръчно.

Взе възглавницата му и вдиша аромата й. Ароматът на афтършейва събуди всичките им общи спомени и сигурността, която бе усещала, когато той беше наоколо. В лошите си нощи тя пръскаше от неговия афтършейв по възглавницата, само така можеше да заспи. В началото пръскаше всяка вечер, но течността в бутилката бе останала по-малко от половината, а когато продавачката й каза, че линията е изчерпана, трябваше да преглътне сълзите си и да свикне да спи без неговия аромат наоколо.

Мразеше жената, в която се бе превърнала без неговото присъствие, но се страхуваше от онази, която щеше да стане, ако се откъснеше напълно от мислите за него. Именно затова не беше готова да го остави да си иде. Не беше готова да загуби част от себе си и да стане друг, по-нещастен и незавършен човек.

Наоми изпълзя изпод чаршафите, уви се в халата си и слезе по стълбите. Макс скочи от леглото си да я поздрави и опашката му задумка по парапета.