Джак Джордан - Точно пред очите ти

Миналата вечер се бе изправила на същото това място и се бе запитала не беше ли по-добре да изчака отлива, за да падне на брега и гръбнакът й да се пречупи с един-единствен бърз удар. Или да скочи върху вълните? Те щяха да я запратят в скалите и да изтръгнат живота от гърдите й. Ала така и не намери смелост; стоя с часове, дърпайки кожичките около ноктите си, докато не разкървави всичките си пръсти.

Миризмата на море върна в съзнанието й спомени от по-хубави времена. Онзи ден на плажа с приемните си майка и сестра, когато ядоха мазни сандвичи, посолени с пясък; друг ден, когато с племенниците й играха по пясъка; бившият й съпруг също беше до нея, гласът му тръпнеше от надеждата, че един ден ще си имат собствени деца, каквито тя така и не можа да му даде. Тя тръсна глава.

„Не мисли за това.“

Майка й, жената, която я бе намерила и отгледала като собствено дете, никога нямаше да й прости. Воят на вятъра й заприлича на далечен писък. Може би така щеше да писне и майка й, когато научи, че дъщеря й е мъртва. Стисна очи и запуши ушите си с ръце.

— Моля те, спри — прошепна тихо.

Гласът на бившия й съпруг прошепна в ухото й думи, които дори вилнеещият вятър не можа да заглуши: „Никога няма да спра да те обичам“.

Две сълзи тръгнаха едновременно надолу по бузите й:

— ЛЪЖЕЦ!

Продължи да крещи думата срещу вятъра, докато гърлото й започна да драска и да гори от болка.

Всичко започна от Дейн. Той бе причината онзи глас в главата й, който й казваше, че е по-добре просто да умре, да се появи отново. Бе прекарала последните две години в изолация, сама, без приятели и почти бе успяла да заличи гласа, който я теглеше към саморазрушение. Но Дейн го събуди отново.

Лаят на Макс екна над голия връх на скалата. Ако се обърнеше, щеше да се затича към нея, тя щеше да се предаде и да се откаже. Не, не можеше да се остави на страха. Не и този път.

— Махай се, Макс!

Тя покри лицето си с ръце и вятърът я обгърна в студена прегръдка. Дори и той я съжаляваше.

Макс се разлая отново, този път по-близо; тя усети топлината на дъха му по прасците си.

— Махай се, Макс! Изчезвай оттук!

От гърдите й се изтръгна висок писък, който сякаш разцепи тялото й на две. Тя падна на земята с тъп звук, изпращайки пясък и пръст от ръба към морето.

Макс зарови мокрия си нос в косата й и облиза потеклите по лицето й сълзи.

Миналата вечер го бе оставила вкъщи от страх, че няма да може да действа, когато е толкова близо до нея, но когато си го представи заключен у дома в очакване някой да го нахрани, вината я загриза отвътре. Какво щеше да стане с него, ако не разберяха навреме, че я няма? Какво щеше да стане, ако верният й приятел умреше в онази къща в очакване тя да се прибере? Наоми си представи как майка й влиза в къщата и отвътре я посреща миризмата на разложения му труп.

Слънцето се скри зад един облак. Идващият от морето бриз се засили. Тя стана и започна да се облича.

— Утре — си каза тихо, — ще го направя утре.

Обу чорапите и обувките си; връзките им се заплетоха във вкочанените й от студа пръсти.

Прощалното писмо се измъкна от джоба й и се понесе с вятъра, за момент пое към поляната, после се спря на върха на скалата и затанцува във въздуха пред очите й. Но тя можеше да види само тъмнината.

— Хайде — затърси тя края на каишката на Макс по мократа трева. — Хайде да се прибираме.

Напипа я, сложи я на врата му и се отдалечи от върха. Още един неуспешен опит. Пое дълбоко въздух и го задържа в себе си, докато я заболят дробовете.

„Утре — помисли си тя. — Ще го направя утре“.

Наоми слезе от скалата и тръгна към града, потръпвайки от понеслия се от морето през улиците вятър, сякаш да влее свежа кръв във вените на града. Тишината на скалата, нарушавана единствено от сблъсъка на вълните и твърдия бряг, и гърленият звук на наслаждаващите се на утринното слънце чайки вече й липсваха. Щом слезе в града, животът я заблъска от всички страни и превзе всяка нейна мисъл.

Балкърн Хейтс беше малко парче земя на края на окръга, но за Наоми беше краят на света. Някога градът беше живописно местенце с каменни къщи зад зелени полянки и пъстроцветни тераси, обкръжаващи морския бряг с прозорци, пречупващи в себе си слънчевите лъчи и морските вълни. Фотографите снимаха скалистия бряг и слагаха снимките по пощенски картички. Жълтата панделка на плажа някога беше пълна с туристи. Но всичко приключи с едно престъпление, което отне живота на всяка тухла и камък наоколо. Скалите започнаха да се ронят, морето посивя. Жителите на града заключиха вратите си и прогониха туристите. Балкърн Хейтс не просто изгуби привлекателността си, той загина, защото Хейли Милър, най-красивото момиче в града, един ден изчезна и не беше открито.