Джак Джордан - Точно пред очите ти

— Наоми?

— Извинявай, какво каза?

— Питах дали ще ходиш на работа днес.

Макс излапа сладкиша и облиза трохите от тротоара.

— Не, днес съм почивка.

— Ами утре? Може ли да мина през кафенето да кажа здрасти на Макс?

— Да, утре съм на работа — „но дотогава ще съм мъртва“. — Трябва да тръгвам.

— О, разбира се.

— Ще се видим утре, Джоан.

— Да, до утре.

— Хайде, Макс.

Наоми трябваше да скрие усмивката си при мисълта, че повече никога няма да мине по тази улица и да разговаря с тези хора.

Макс внезапно спря и подуши въздуха.

— Тръгвай, Макс.

Кучето задърпа каишката и се спусна наляво, влачейки Наоми след себе си. Тя стисна каишката по-здраво и преброи наум стъпалата, по които бе минавала стотици пъти. Усети носещия се по улицата аромат на топъл хляб от пекарната и на прясно смляно кафе от новото кафене до нея, но Макс не тичаше натам от лакомия. Продължи напред към улица „Сейнт Питър“.

— Не там, Макс!

Стегнато от каишката, гърлото на животното издаде жалостив звук.

— Хайде, Макс. Не сме по този път.

Кучето продължи да я дърпа и се наложи да се бори, за да остане на място, без да полети след него. Чу го да драска с нокти по тротоара и си представи прашните им следи по паважа.

Около тях минаваха хора. Един мъж изсумтя, когато тя застана на пътя му. Твърдият ръб на работното му куфарче се удари в задната част на бедрото й.

— Моля те, Макс — прошепна тя.

Макс обаче продължи да я дърпа напред, докато каишката не спря притока на кислород до гърдите му. Обувките на Наоми се запързаляха, каишката започна да се изплъзва от ръцете й.

— Макс!

Той се предаде с последен вой и разтърси козината си, за да прогони вика й от ушите си.

„Не му се ядосвай — каза си Наоми, — утре вече нищо няма да има значение.“

Можеше да се обзаложи, че всички наоколо гледат в нея: сляпа жена, която не може да удържи кучето си.

— Какво ти става днес? — запита го тя, когато Макс продължи нагоре по пътя с опашка между краката си.

Макс бе обучен да пренебрегва инстинктите си и да се грижи за нейната безопасност. Промяната я разтревожи. Можеше ли да му се довери? Ами ако го направеше отново и избягаше? Какво щеше да стане с нея тогава? Но скоро нищо нямаше да има значение. Утре щеше да е мъртва.

Макар и да беше работил по смъртни случаи преди, това беше първото местопрестъпление с убийство, на което детектив сержант Маркъс Кембъл имаше честта дори да присъства.

Първият му смъртен случай беше един пиян шофьор, натресъл се в задницата на автомобила пред него. Вратът на шофьора се бе счупил от удара на въздушната възглавница. Последният му случай беше на вкочанена възрастна жена, открита на пода в дома си дни след като е паднала по стълбите. Ръката й беше замръзнала като хищна лапа, протегната към телефона, явно бе искала да го придърпа и да потърси помощ, но определено не бе успяла. И въпреки че вече беше виждал много трупове, никога не се бе сблъсквал с толкова много кръв на местопрестъпление.

Жената лежеше на земята, опряна на тухлената стена на алеята, с огромна дупка във врата, извита като беззъба усмивка. Залепналите по лицето й руси кичури бяха станали червени от кръвта. Загледан в подаващата се от раната бяла кост, той инстинктивно погали кожата на собствения си врат, сякаш да провери дали все още е цял.

Замисли се за ученика, който я бе открил. Горкото момче, сигурно нямаше да може да заспи с месеци.

— Каква загуба! — каза детектив инспектор Лиза Елиът, загледана в трупа пред краката си. Кестенявата й коса гореше под залязващото слънце. Строгият черен костюм висеше на нея, като че ли още беше на закачалката. Единственият цветен акцент по нея беше златният пръстен на безименния й пръст. Ако и вкъщи се държеше както на работа, Маркъс не завиждаше на съпругата й. — Имаме ли име?

Патологът, доктор Али Линг, вдигна поглед към тях от мястото си до трупа, където беше приклекнала.

Маркъс бе виждал доктор Линг само веднъж, преди два месеца, когато се присъедини към екипа на полицията в Балкърн Хейтс. Запознаха се набързо, казаха си имената и си стиснаха ръцете, но в нея имаше нещо уникално, което веднага го предразположи; виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й.

В малък град, със скромни ресурси като този, доктор Линг и екипът й бяха обучени и като криминалисти. Мъже и жени в бели работни костюми изпълниха тясната уличка. Беше невъзможно да разпознае някого от тях, защото бяха покрити плътно от глава до пети. Изведнъж около белите униформи защракаха фотоапарати, ръце в ръкавици започнаха да слагат улики в найлонови пликове, извадиха и метални инструменти. Някой засне кръвта по тухлената стена. Светкавицата от фотоапарата заслепи Маркъс и той последва посоката, от която дойде.