Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

И тогава, внезапно, Аманда разбра как се чувстваше жената. Защото тя самата беше жената. Измръзнала и гладна, и объркана. И ето че сега тя гледаше към малкото момиченце — красиво петгодишно момиченце с дълга и лъскава коса, покрита от вълнена шапка. Здраво, с лазурни очи, облечено в дебело яке. Стиснало ръката на добре облечена, елегантна дама с кожено палто.

Но ако Аманда се бе превърнала в старицата, тогава кое бе малкото момиче, което се взираше в нея?

Майка й заговори:

— Аманда, къде са ти ръкавиците?

— В джоба ми — отвърна малкото момиче със собствения глас на Аманда.

— Сложи си ги. Става студено — каза майка й.

— Добре. — Тя извади ръкавичките от джоба си и си ги сложи, точно както Аманда щеше да стори това. Аманда-Старицата се обърка. Значи така — тя беше тук и в същото време беше там. Нима бе възможно?

В бъркотията на смутеното й съзнание изплуваха чувствата — завист, копнеж, самота — о, беше толкова ужасно да бъде тази жена, че Аманда не можа да го понесе!

Нужно бе майка й само веднъж да я дръпне за ръката, за да се върне в себе си. В следващия момент Аманда вече стоеше на ъгъла на улицата до майка си и чакаше светофарът да светне зелено. Знаеше, че старицата бе току зад нея, ала не смееше да се обърне и да погледне.

Следващия път то се случи, когато беше по-голяма — на осем или девет години. Май че беше лято, защото бе в задния двор на пикник с две приятелки, носеше къси панталони и блузка с връзки, завързана отзад на врата й. От съседната къща долетяха гласовете на двама души, които си крещяха един на друг. Аманда ги позна дори преди мъжът и жената да излязат — бяха господин и госпожа Блакли. Харесваше госпожа Блакли — тя имаше бебенце момченце, и понякога й даваше да го подържи. Господин Блакли обаче не бе така дружелюбен. И точно и онзи миг той изглеждаше много ядосан, а госпожа Блакли — уплашена. И за ужас на Аманда господин Блакли удари госпожа Блакли през лицето и госпожа Блакли се разплака.

Беше много лошо — никога дотогава Аманда не беше виждала възрастен човек да плаче така. Как можа този зъл господин Блакли да постъпи по този начин? И защо госпожа Блакли не го удари на свой ред? Милата госпожа Блакли, която печеше какаови курабийки с шоколад, пееше на бебенцето си и обещаваше на Аманда, че ще й даде да му стане бавачка, когато порасне достатъчно! Защо се случи всичко това? Какво можеше да стори тя? Какво щеше да стори госпожа Блакли?

Нищо. Защото съпругът й бе по-силен и ядосан, и въпреки че понякога я удряше, тя го обичаше толкова много и се страхуваше, че ще я остави сама с детенцето й… Аманда знаеше всичко това, защото се беше превърнала в госпожа Блакли и когато господин Блакли удари жена си повторно, Аманда усети паренето на бузата си. Беше много лошо, болеше и и над живия плет виждаше двете ужасени малки момиченца, които ги наблюдаваха заедно с Аманда, която пък ни най-малко не изглеждаше разстроена. Като че ли нямаше никакви чувства, въобще. И усещането беше много странно, защото Аманда със своите си чувства бе в тялото на госпожа Блакли.

Останалата част от спомена бе неясна, ала Аманда някак бе успяла да се върне в тялото си. Скоро след това господин и госпожа Блакли се бяха преместили да живеят другаде.

Последвали бяха и други подобни случаи. Два от тях обаче се открояваха. Единия път се беше случило в пети клас, когато видя как кола блъсна нейна съученичка пред училището и се намери лежаща на улицата, уплашена, обзета от болка, заслушана в сирената на линейката. Вторият път беше едва преди три години и тогава се беше превърнала в момче — слабичко, смотано, хленчещо момче на име Мартин, по-малко от нея самата, живеещо от другата страна на улицата. Никой в квартала не харесваше Мартин, а неговата майка все се оплакваше на останалите майки от отношението на другите деца към сина й. Ала един ден Аманда беше видяла Мартин, обкръжен от по-големи момчета, които го бутаха и му се присмиваха, и го беше съжалила…

И това бе последният път. Защото тогава вече го бе проумяла. Когато чувстваше прекалено много — това беше проблемът. Когато й дожаляваше за някого, тогава то се случваше. Сега, на тринайсетгодишна възраст, вече знаеше думите: съчувствие, състрадание, съжаление. Това бяха чувствата, които задействаха невероятното излизане от тялото й, които я пренасяха в други хора и я караха да усеща каквото чувстваха те.

След като веднъж вече осъзна какво става, се досети и какво трябва да прави, за да го избегне. Трябваше да спре да изпитва тези емоции. Ако не й пукаше за някого, нямаше и да се превърне в него.