Белва Плейн - Далеч от дома

Когато бях на четири години, едно момиченце в училище ми каза, че майка ми не е истинската.

„Истинската ти майка е умряла“ — рече ми то.

Не е ли странно, че не мога да си спомня какво обяснение ми даде баща ми, когато изтичах у дома? Само си спомням, че валеше проливен дъжд. Бях вир-вода и на входната врата една котка мяучеше да я пуснат вътре.

1968 г.

Той се казваше Доналд Улф. Доналд Дж. (Джеймс) Улф. Беше на двайсет и пет години, когато се присъедини към потока от нетърпеливи млади хора от всички кътчета на страната, който се влива всяка година в бушуващото човешко море, наречено Ню Йорк. Ако изобщо е възможно и има някакъв смисъл да казваме, че географският произход на един човек си личи по външния му вид, то тогава бихме могли да твърдим, че Доналд приличаше точно на човек от стабилно провинциално или фермерско семейство от някое студено място като Северна Дакота откъдето именно и произхождаше.

Беше висок, с кестенява коса и едър кокал, а погледът на кафявите му очи изглеждаше кротък и вглъбен. През онези първи месеци той вървеше с бавна и отмерена крачка през неспокойната тълпа по улиците на Ню Йорк, като мереше с поглед височината на някоя сграда или поспираше, за да огледа удивен отрупаните бляскави витрини, без да си дава зор. Без да се изкушава, просто ги гледаше с почуда.

Изкуши се само веднъж. На витрината на една книжарница видя събраните съчинения на Томас Джеферсън с тъмночервена кожена подвързия. Книгата беше скъпа, но все пак цената не го стресна особено, защото се канеше да си направи собствена библиотека, а имаше и чувството, че е заслужил такъв подарък, тъй че си я купи.

Никога през живота си не бе имал толкова много пари на разположение. След като завърши Юридическия институт втори по успех, го наеха на работа като младши партньор в лондонския офис на една международна адвокатска фирма. Макар колеги от фирмата да се оплакваха, че този голям град с високите си наеми, скъпите ресторанти и забавления ги превръща в просяци, то той се чувстваше богат, защото не посещаваше елитни ресторанти, а в театрите си купуваше билети за правостоящи или от най-евтините. Беше напълно доволен от чистия си двустаен апартамент на петия етаж в сграда от деветнайсети век без асансьор, но с интересен изглед към оживената улица долу.

Понякога зърваше собственото си отражение в някоя витрина на път за работа, облечен с подобаващ тъмен костюм и с чанта за книжа в ръка.

„Не мога да повярвам какво ми се случи“, удивляваше се наум и се усмихваше на собственото си простодушие.

И все пак за кого се мислеше Доналд Улф? Ами че във всяка от високите сгради по авенюто имаше десетки млади мъже точно като него.

Но не бяха съвсем като него. Шефовете обикновено нямаха навик да раздават похвали наляво и надясно. И все пак, преди да измине една година, той вече беше получил доста. Един от шефовете изтъкан от педантизъм мъж на средна възраст, на когото по-младите в кантората тайно бяха лепнали етикета „човека с белите обувки“ хранеше симпатия към него. Но дори тази симпатия да не беше се зародила у Огъстъс Прат, Доналд никога не би му се присмивал. Та той, първо на първо, не бе съвсем сигурен какво точно означава този израз, но ако беше онова, което си мислеше старомодна официалност и вежливост — не би имал нищо против подобни качества.

След едно представление на „Аида“ Доналд случайно срещна мистър Прат във фоайето на операта. Придружаваха го една жена, вероятно съпругата му, и трите им невръстни деца.

— О, здрасти, Доналд. Не знаех, че се интересуваш от опера.

— Така е, макар че не разбирам много-много.

— Никога не е прекалено късно да научиш нещо, по-често е твърде рано. Ако знаех, че си дошъл на опера — добави той, когато двамата тръгнаха да излизат заедно, можеше да се почерпим в бюфета. Къде беше седнал?

— Горе. На най-високото.

— О! Сигурно си е струвало, въпреки неудобството.

— Да, сър, така е.

— Е, ще се видим утре сутрин. Лека нощ, Доналд.

В по-късни времена, когато нееднократно размишляваше за веригата от събития, определила живота му през годините, Доналд се питаше по какъв ли друг начин щяха да се развият нещата, ако онази вечер в операта не бе срещнал Огъстъс Прат.

Дали именно фактът, че и аз обичах операта, го впечатли дотолкова, че да ми подари две хубави места за всички представления до края на сезона? Дали това доведе до онези непринудени разговори, които на свой ред водеха до бързото ми издигане в службата и по заобиколен начин най-накрая до Лилиан, брака ни и последвалата гибелна разруха?