Белва Плейн - Далеч от дома

— От колко време си в Ню Йорк?

— Почти от шест години и през цялото време работя за „Ортън и Прат“.

— Не след дълго ще станеш съдружник.

— Кой знае? Но се надявам. Обичам работата си.

— Сигурно е чудесно да си обичаш работата. Не че аз мразя моята, но със сигурност не я обичам.

— С какво друго би предпочела да се занимаваш?

— Да рисувам. Вземала съм уроци по рисуване, чак ужасна художничка не съм, но със сигурност разбрах, че не съм и кой знае колко добра.

— Може би имаш нужда от по-добра подготовка — каза Доналд, осъзнавайки, че въобще не е запознат с темата.

— И това опитах. Дори ходих в Италия за шест месеца, бях във Флоренция, вземах уроци по рисуване и вдъхвах атмосферата там. Най-хубавото, което постигнах, освен удоволствието от пребиваването ми, беше, че се научих да се отказвам от всичките си глупави мечти. Когато се прибрах вкъщи, бях почти разорена. Изхарчих почти цялата застраховка, която наследих след смъртта на майка ми. След това започнах работа при мистър Бъзли.

Стори му се, че под нежните й клепачи проблясва влага, и той внимателно каза:

— Много е тежко да изгубиш майка си. Знам какво е.

— Но трябва да се примириш, нали така? Да се примириш и да продължиш напред. — Тя погледна часовника си. — Извинявай, не ми се иска да си тръгвам, но моята съквартирантка ще ходи на зъболекар да й вадят зъб и обещах да я придружа. Благодаря за пицата. Много ми беше приятно да си поговорим.

— Лилиан, искаш ли утре да вечеряме заедно? Чувствам, че имаме още много да си кажем.

Той имаше уговорка за среща следващата вечер, но щеше да я откаже, защото не искаше да изпусне тази жена.

— Ще бъде чудесно, Доналд.

— Дай ми адреса и телефона си. Ето ти визитната ми картичка. Това е доказателство за самоличност, така че можеш да ме провериш. За да си спокойна — добави, когато тя се опита да възрази.

— Глупости — каза момичето. — Лицето ти ми говори достатъчно, за да съм спокойна. Аз умея да преценявам хората, Доналд.

Тръгнаха в противоположни посоки. На първия ъгъл той се обърна да погледне назад и видя, че тя прави същото. Двамата си махнаха с ръка и всеки продължи по пътя си.

Навярно защото беше втората им среща или поради обстановката тихо и просторно помещение, удобни столове, приглушено осветление в бледорозово Доналд и Лилиан не се чувстваха никак притеснени.

— Значи и двамата сме сираци — каза той. — И двамата сме единствени деца. Мисля си понякога за това, макар и не много често. Но в такива случаи усещам, че съм сам в края на една верига. Имам някакви трети братовчеди от страна на баща ми, които живеят в Уайоминг, но съм ги виждал само веднъж. Обаче животът ми е пълен и винаги е било така. Имах страхотно детство. Единствената ми болка е, че нито един от родителите ми не доживя да види как завършвам Юридическия институт. Години наред майка ми все говореше и очакваше този ден.

Защо ли й разказваше всичко това? Та той не обичаше да откровеничи. Но тя изглеждаше заинтересувана и го подтикваше да говори за себе си.

— Ами ти? — попита Доналд. — Израснала си на Лонг Айлънд, както вече ми каза. Ходил съм там най-много два пъти, и то за не повече от час. Но съм чел за това място.

— Чел си за големите къщи и за плажовете. А всъщност малките къщички, подредени една до друга на мястото на някогашните картофените ниви, са страшно много. Именно там съм израснала, в предградията. Трябва да си чел и за тях.

— Да, чел съм всякакви „високоерудирани“ статии. Те не хвалят особено много предградията, а подобно високомерно отношение винаги ми се вижда подозрително.

— Общо взето, написаното е вярно. В предградията животът може да бъде безумно скучен. При първата възможност се измъкнах от там и отидох колкото се може по-надалече.

Очите й искряха. Беше изпълнена с решителност. Представете си едно момиче, само на света, което залага всичко, амбициите си и малко пари, за да осигури бъдещето си в една страна, където не познава никого. Ето че тя седеше пред него, толкова сигурна в себе си, колкото и всяка добре защитена млада жена, живееща на Парк Авеню. Той бе научил достатъчно за Ню Йорк, за да оцени модните й дрехи. Носеше много хубав часовник. И защо не? Налагаше й се да се грижи само за себе си.

Но това все пак беше един опасен свят. Злополука, болест, една погрешна стъпка… и самотният и беззащитен човек е унищожен. Младият мъж замълча, замисляйки се над това.

— Имаш нежна душа — внезапно каза Лилиан.

Той бе трогнат и се засмя.