Белва Плейн - Далеч от дома

— Е, ще видим — рече Доналд, който искаше да приключи с тази тема. — Но досега не съм срещал такава жена, с която да ми се иска да прекарам остатъка от живота си. Ако не чувствам точно това, със сигурност не бих се оженил.

Сред каменните небостъргачи на Ню Йорк бяха пръснати малки зелени оазиси с пейки, където човек можеше да поседне на слънце или на сянка, по избор. През целия ден хората идваха тук, за да почетат, да изядат обедния си сандвич или просто да поседят.

В един топъл следобед в края на април, около четири и половина, Доналд седна в един от тези оазиси и разтвори вестника. Чувстваше се необичайно уморен; предния ден се беше застоял в кантората до полунощ, а по-голямата част от днешния ден бе прекарал в съда. Размишлявайки дали трябва да се върне обратно в кантората или, тъй като бе петък, можеше да си позволи да се прибере направо у дома, да свали обувките си и да се изтегне удобно, той остави вестника и затвори очи под лъчите на залязващото слънце. Бе обзет от смесени чувства задоволство, че умело успя да представи пред съда убедителен аргумент в подкрепа на обвинението, както и неволно съжаление към бедния нещастник, който навярно вече лежеше в затвора и тръпнеше в очакване да разбере на колко години ще го осъдят.

Звънлив момичешки глас прекъсна хода на мислите му.

— Чантата ви всеки миг ще падне и всички тези книжа ще се разсипят.

Така си беше, бе я сложил нехайно на коленете си. Набързо я намести и промълви няколко думи за благодарност:

— Много сте мила. Трябваше да внимавам.

Точно пред очите му седеше собственичката на звънливия глас, която също така притежаваше две големи ясносини очи. Той се усмихна учтиво, взе отново вестника и прочете една колонка. Когато вдигна поглед, обръщайки на следващата страница, тя все така седеше там елегантна млада жена, облечена в черно и бяло; млечната й кожа контрастираше ярко на фона на черната й вдигната нагоре коса. Предположи, че е на около двайсет и пет години, и отново се върна към вестника си.

Когато пак вдигна поглед, тя ядеше портокал. Беше го сложила върху едно списание и с ножче — със седефена дръжка — забеляза той режеше малки парченца. Хапваше ги с изключително деликатни движения и със същите деликатни движения загъна портокаловите кори в хартиена салфетка и ги хвърли в кофата за смет, поставена в края на градинката.

Изящество. Тази дума проблесна в главата му, докато я наблюдаваше. Беше дребничка, но не прекалено. Фигурата й беше изправена и грациозна, сякаш танцува. Седна и кръстоса глезени така, че хубавите й обувки се притиснаха една в друга.

Той извърна поглед, но не преди да улови нейния, което налагаше да каже нещо.

— Оценявам предупреждението ви за чантата. Последното, от което имам нужда, е книжата да се изсипят и да ги отвее вятърът.

— О, да, юридически документи. Мой колега от фирмата миналата седмица изгуби едни документи в метрото и беше направо ужасно.

— Вашата фирма ли? Да не сте адвокат?

— Не, за бога. Само секретарка, секретарка на мистър Бъзли. Бъзли от фирмата „Анхайм, Роман и Роман“.

— Не би трябвало да казвате „само секретарка“. Ние едва ли бихме могли да работим без секретарки.

— Е, така си е. Между другото, казвам се Лилиан Морис.

— Доналд Улф. Аз съм от „Ортън и Прат“.

Тя се усмихна.

— Разликата между вашата фирма и тази на мистър Бъзли е от небето до земята. Все едно поп певци и филмови звезди в сравнение с висши международни стратегии. Но мистър Бъзли се държи много добре с мене и не би трябвало да говоря така за него, нали?

— Права сте. Но аз няма да кажа на никого.

Тя се засмя. Това беше естествен смях, а не пресиленото кискане, което често чуваше в такива случаи. У нея имаше нещо, което много му харесваше. Изведнъж той си помисли, че само след минутка тя ще стане и ще си тръгне. Сигурно можеше да каже нещо, за да я задържи.

— Тази година пролетта май ще дойде рано. Искам да кажа, ако времето се задържи така — добави и веднага се засрами от скучната си забележка.

— Да, вярно е — съгласи се тя.

Дори животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво друго да й каже. Но когато момичето наистина се изправи и понечи да му каже довиждане, той се сети за нещо.

— Отивам в източна посока. И вие ли сте натам?

Тя му отговори утвърдително и той се упрекна за глупостта си. Ами ако беше казала, че отива на запад? Как би могъл тогава да я придружи?

Двамата прекосиха Парк Авеню.