Белва Плейн - Далеч от дома

Тя надникна в стаята и кимна.

— Като монашеска килия. Тук няма кобалтово и зелено. Това е твоята друга страна.

На едната стена беше подредена поредица от гравюри на историческа тема: последната позиция на генерал Къстър, мемориалът на Линкълн, генерал Лий капитулира при Апоматокс и Вашингтон полага президентска клетва в Ню Йорк.

След като разгледа всяка гравюра поотделно, тя се обърна към него:

— Ти си много интересна личност, Доналд Улф.

— Ти също — отвърна той.

— Не си монах, нали?

— Съвсем не.

Двамата се спогледаха. „Господи помисли си той, това е различно. Аз никога…“

— Аз съм на двайсет и шест години — рече тя. — Не съм девствена.

— Не съм и очаквал.

— Именно ти ме накара да се държа така. Не бих искала да си мислиш… Аз всъщност не съм…

— Всичко е наред. Всичко е наред. Ела при мен.

След полунощ той намери такси и я изпрати до дома й в един скромен на вид жилищен блок.

— А следващият път, Лилиан? Кога ще се видим пак?

— Когато кажеш.

— Тогава утре.

— Утре.

Той се прибра пеш, макар че таксито можеше да го закара обратно. Но имаше нужда да се раздвижи, да вдиша нощния въздух и да се върне обратно на земята. Така си каза.

Какво чувство! При всички тези жени, като се започнеше с момичетата от гимназията и се стигнеше до очарователната му приятелка, с която бе прекарал миналия месец в Париж и която след двегодишна връзка все още се надяваше той да й предложи нещо определено — от всички тези жени нито една не беше като нея. Толкова спокойна, толкова хладна и все пак толкова пламенна!

— Лилиан — изрече той на висок глас и звукът на името й прие визуална форма, както се случваше понякога, тъй че докато вървеше, той сякаш виждаше образа й пред себе си: бял и копринено ефирен, блещукащ в мрака. — Лилиан!

Ако трябваше да попълни един от онези анкетни формуляри, в които се задаваха сложни и объркани въпроси от рода на: „Смятате ли се за щастлив?“, то Доналд не би се поколебал да отговори с „да“. Той гледаше просто на живота. В него възникваха проблеми и човек трябваше да ги решава, ако може. Ето че от дълго време не бе имал проблеми. Здравето му беше превъзходно, професията му носеше удовлетворение във всяко отношение, имаше добри приятели и светът за него представляваше едно великолепно място. Тъй че да, най-просто казано, той беше щастлив.

И все пак сега, в края на пролетта и началото на лятото, светът му изглеждаше по-прекрасен от всякога. Както се казва, като че ли целият свят се усмихваше на влюбените. Той, разбира се, винаги бе смятал, че това са сантиментални глупости, но ето, днес трябваше да признае, че това е истина. Всички непознати, които срещаше на улицата, сякаш му се усмихваха, хората му правеха път и така любезно му пожелаваха „добро утро“, а през тази година времето бе изключително хубаво и градът по-красив от всякога, с тези лалета навсякъде и сапфиреното небе над него.

Всеки час, прекаран без Лилиан, бе изгубено време. Понякога се срещаха, за да хапнат по един сандвич в малкия парк, където се бяха запознали. В неделя, само в неделя, когато той нямаше да наваксва в работата си, двамата скитаха из града. Правеха бърза и кратка разходка около басейна в Сентрал Парк, обикаляха с кола Манхатън, дори посетиха средновековното чудо „Клойстърс“ 1 1 Посветен на средновековното изкуство нюйоркски музей, намиращ се в Северен Манхатън на брега на река Хъдзън. Сградата му наподобява манастир. — Б.пр. , където тя започна да го запознава с изкуството. В музея „Метрополитън“ го поведе с огромни крачки през вековете от египтяните до двайсети век. Не знаеше, че Доналд, макар да поглъщаше с огромно желание видяното, през повечето време виждаше по-скоро нея, отколкото каквото и да било наоколо. Беше очарован от кадифения й глас, от развълнувания й разказ и от бялата къдрава якичка на лятната й рокля.

— Сега вече разбираш — каза Лилиан един ден, когато той за пръв и единствен път посети апартамента й — защо никога няма да стана художничка, нали?

Цяла една стена бе покрита с нейни картини с маслени бои и акварели, залепени с тиксо. Когато ги разгледа, той се зачуди какво да каже, за да бъде едновременно и откровен, и честен.

— Ами… — започна колебливо, но тя не го остави да довърши.

— Недей да ме щадиш. Знам. Приличат по-скоро на пощенски картички, нали? Отговори ми с „да“ или „не“.

Погледна го право в очите. Той си помисли, че няма смисъл да я лъже. Никой не би могъл да я излъже.