Белва Плейн - Далеч от дома

— Да — призна Доналд.

— Благодаря ти, че ми каза истината. По-лесно се разбираш с хора, които ти казват истината. — Лилиан въздъхна. — Но ще ти кажа и нещо друго. Ако някога забогатея, ще си купувам картини. Като се събудя сутрин, ще гледам красиви неща. — Тя посочи стената. — Аз всъщност искам да махна тази ужасия от тук, но колкото и да не ти се вярва, Синди държи да си останат. Като напусна това място, когато и да се случи това, ще оставя тези картини на нея и да вървят по дяволите.

Той би могъл да добави също (но не го направи): „Тогава да върви по дяволите и Синди“.

Освен че имаше груби маниери, за което биха могли да й простят, защото не бе имало кой да я научи на друго, Синди беше жестока и цинична. „Странна компания за Лилиан“ — помисли си той и много деликатно го намекна.

Лилиан поклати глава.

— Не, не. Ти не я познаваш. Тя е много добра. Имала е ужасно лош късмет. Аз плащам три-четвърти от наема. Тя няма нищо. И съм свикнала с държането й. — Засмя се. — Като работиш в кантората на Бъзли, срещаш какви ли не хора.

Именно това кратко посещение в дома й подтикна Доналд да направи някои промени. В една чисто нова сграда, намираща се недалеч от настоящата му квартира, откри два хубави апартамента, точно като онези, населявани от неженените му приятели, които не живееха на някой таван в центъра на града. Единият се намираше на двайсет и деветия етаж, точно под мезонета и предлагаше величествен изглед към целия Манхатън от изток до запад; другият беше на третия етаж и гледаше към потока от коли на авенюто. Вътрешното разположение бе едно и също; единствената разлика, и то значителна, бе в цената. Размишлявайки, че е по-добре човек да вложи парите си, вместо да ги дава всеки месец на хазяина си срещу хубавия изглед, той избра апартамента на долния етаж и без много приказки се зае да осъществи на практика плановете си.

На този етап реши да не бъде пестелив. Каза си: „Не бъди стиснат. Живееш в Ню Йорк. Наеми декоратор“. Интериорът трябваше да бъде достоен за една красива жена. Спалнята трябваше да изглежда женствена; да й напомня градина. „Допълнителната стая“ трябваше да задоволява неговите нужди — големи кресла, огромно бюро за работата, която си носеше вкъщи, и полици за значително нарасналата му библиотека.

Младият декоратор явно усети, че Доналд бърза ужасно много, и заработи с невероятна скорост. Скоро дойде денят, в който бе закачена и последната завеса, и стана време да разкрие изненадата.

Лилиан беше очарована, както бе очаквал. За първата им вечеря заедно тя донесе идеално сготвени ястия и шест гардении, които сложи да плуват в плитка купа в средата на масата. Огледа стаята и въздъхна:

— Не мога да повярвам, че съм тук. Толкова е красиво. Бедничката Синди, чувствам се толкова виновна, че я изоставих. Сигурно скоро ще се премести, така каза, и се надявам наистина да го направи. Има си нов приятел, но не знам нищо за него. Тъй или иначе, ти няма да го харесаш.

— Откъде знаеш, че няма да го харесам?

— Много добре те познавам, скъпи, много добре.

Той се засмя, взе си още една порция от десерта и се почувства на седмото небе. Какво спокойствие! А след това мекото ново легло в прохладната стая под завивките в синьо и бяло.

Доналд започна да представя Лилиан на приятелите си и всички до един бяха впечатлени. Тя беше очарователна. Мнозина от мъжете бяха адвокати; младата жена бе достатъчно разумна да не им дава съвети, основавайки се на онова, което беше научила като секретарка на адвокат. Някои от тях бяха женени и тя търпеливо изслушваше дълги и занимателни истории за бебета. Държеше се така любезно, че един от приятелите на Доналд се пошегува:

— Тя беше най-хубавата в стаята и все пак другите момичета не я намразиха.

Един ден Ед Уилс, най-добрият му приятел от кантората, който вече имаше две деца и трето на път, го попита открито дали има сериозни намерения относно Лилиан. Тоест дали не се кани да й зададе големия въпрос?

Да, вече бе мислил за това. Изкушаваше се от идеята да й направи веднага предложение. Защо да чака? Двамата вече живееха в уютен дом и все едно, че бяха женени. И все пак нещо, най-вероятно, вроденият му консерватизъм, го караше да се въздържи от такава прибързана стъпка. В края на краищата, бяха се запознали едва преди три месеца. От една страна, хората често се женеха набързо и много от тези бракове излизаха сполучливи. И все пак, от друга страна, повечето двойки не бързаха с женитбата и живееха заедно известно време, преди да предприемат решаващата стъпка. Нямаше ли да е безотговорно или дори инфантилно да се впуска в такова начинание само след деветдесет дни познанство? Съгласен ли беше с това Ед? Да, Ед наистина беше съгласен. Три месеца бяха кратко време, а човек никога не знаеше…