Белва Плейн - Далеч от дома

— Не си ме виждала по време на битка в съда.

— Не това имах предвид. Искам да кажа, че ако някой успее да докосне сърцето ти, би могъл ужасно да те нарани, изглеждаш по-лесно раним от повечето хора.

Бе доловила настроението му предишния ден, когато той галеше кучето.

— Какво, да не би да ми правиш психоанализа? — попита той.

— Не, нито пък те лаская. Прекалено интелигентен си и ще се досетиш. Аз просто те харесвам и затова, естествено, се интересувам от теб.

— Достатъчно ли се интересуваш от мен, за да продължим да сме заедно тази вечер и след като изпием кафето си?

— Да, много. За нещастие, не можем да отидем в моята квартира, защото тази вечер е ред на Синди да си покани приятел.

— Тогава ще отидем в моята… тоест, ако нямаш нищо против да изкачиш четири етажа пеша.

Ред било на Синди. Не беше ли смешно. Познаваше тази жена едва от вчера, а вече бе обзет от пристъп на ревност и се питаше кого ли е водила в квартирата си, когато е бил неин ред да си покани гост?

Изкачиха се по стълбите, той отвори вратата и светна лампата. Рядко имаше посетители, но поддържаше педантичен ред, за собствено удоволствие. Ето това бяха неговите две стаички, пълни с книги и дребни сувенири от пътешествията му: ръчно изработено килимче от Турция, китайски параван, който скриваше миниатюрната му кухничка, и три гравюри, изобразяващи Париж през осемнайсети век, купени в една книжарница на левия бряг.

— Прекрасно е! — възкликна Лилиан. — Кобалтовосинята боя и тази тревистозелена лампа, столът… всичко е на точното място. Удивена съм. Повечето мъже не разбират много-много от съчетаване на цветове. Всъщност това се отнася за повечето хора въобще.

— Е, уверявам те, че аз съм един от тези хора. Просто взех тази идея от една витрина на Медисън Авеню. Стори ми се добра.

Тя дръпна пердето и погледна навън в мрака.

— Чудех се дали не си се качил чак тук заради хубавата гледка.

— О, не, ако ми трябваше хубава гледка, щях да се преместя на двайсетия етаж в някоя от ония хубави сгради на авенюто.

— И защо не го направиш?

— В началото беше прекалено скъпо за мен. Трябваше да изплатя заемите за следването си в колежа и да започна да спестявам. Когато изплатих всички дългове, вече бях свикнал с това място. Нямаше причина да се местя. Работя в хубава кантора, излизам в обществото, и когато се случи да прекарам някоя вечер вкъщи, имам нужда само от книгите и плочите си. Доволен съм. За мен животът е хубав.

Защо ли й казваше всичко това?

— Сигурно имаш около двеста музикални албума на тези лавици. Опера… Харесваш ли операта?

— Много. А ти?

— Ходих на опера, когато бях в Италия, но тук никога не съм ходила. Предполагам, че е едно и също.

— Някой път ще отидем заедно на опера… Защо се усмихваш?

— Защото смятам, че желанието ми да дойда с теб на опера се разбира от само себе си.

— Да, така е.

— Е… Прав си. Ще дойда с теб.

— Чудесно. По-добре да сме открити от самото начало, вместо да гадаем какво ще стане.

— Е, тогава ми дай едно питие. Ще вдигнем тост за това.

— Вино или нещо друго?

— Вино, моля. Или каквото и да е. Няма значение.

— Разполагай се удобно — каза той, като й посочи единствения стол с мека седалка.

— Не, на него ще седнеш ти. Аз обичам да седя на пода. Ще се облегна на коленете ти. Така ще ми е най-удобно. Настоявам. Искаш ли да послушаме малко музика?

— Не сега. Искам само тишина и вино. Навън измръзнах.

Тя доверчиво се облегна на него. Когато погледна надолу към нея, той зърна двата искрящи диаманта на ушите й; усети лекото й ухание, като полъх на летен вятър. Беше се запознал с нея преди малко повече от двайсет и четири часа. Главата му се замая.

— Мислех си — заговори тихо и колебливо момичето, — че преди трийсет и един часа изобщо не се познавахме, а ето, сега седим тук заедно.

— И аз помислих същото.

Отново настъпи тишина. Мислите бушуваха в главата на Доналд. Не бе свикнал да действа толкова бързо, макар че за много мъже — вероятно за повечето — това беше обичайно. Разбира се, имаше случаи, когато се бе държал по този начин, но не и с жена като Лилиан; тя се държеше ту откровено, те резервирано, бе ту вглъбена, ту оживена, а той усещаше само, че не иска да я загуби точно както при първата им среща.

Младата жена изведнъж се изправи.

— Нека да разгледам и останалата част от къщата.

— Къща ли? Имам само още една стая.

— Е, покажи ми я.

Вътре имаше само едно легло с изпъната по войнишки покривка, шкаф, масичка с лампа и купчина книги върху нея.