Белва Плейн - Далеч от дома

— Съжалявам — каза той. — Не знаех. Не съм си и помислял. Моля те, прости ми, ако можеш.

Като се върна в хотела, той направо изпадна в паника. Дали не приемаше Лилиан за някаква даденост? Дали краткотрайното им познанство му даваше основание да не бърза? А само как я гледаха другите мъже, дори собствените му приятели… Колко дълго щеше да го чака тя? Той погледна часовника, а после телефона. У дома бе ранен следобед, а това означаваше, че тя е на работа в кантората.

— Изплаши ме! — възкликна Лилиан. — Добре ли си?

При звука на гласа й у него бликна някакво смесено чувство на облекчение и бурна радост и той едва проговори със задавен глас:

— Слушай. Важно е. Ти беше на почивка, сега аз съм далеч от теб и в това няма никакъв смисъл.

— Кое няма никакъв смисъл? За какво говориш?

— За това, че не сме заедно, не разбираш ли? Ние двамата имаме нужда да бъдем заедно, идеално си допадаме. Дявол го взел! Не мога да намеря точните думи. О, Лилиан, липсваш ми! Представи си, че сега съм коленичил пред теб, поднасям ти кутийка с пръстен и те моля да определиш датата. И нека да е скоро. Искам да кажа скоро, трийсет дни и нито минута повече. Съгласна ли си?

— О, скъпи, ти ме разплака. Седя тук в кантората и плача. Не мога да говоря. Но нямам нужда от трийсет дни.

Качи се на самолета, като в джоба си носеше пръстен, купен от един от най-добрите лондонски бижутери. Често-често докосваше облечената с кадифе кутийка и в прилив на гордост, нещо повече, изпълнен с благодарност, отново се виждаше как заминава от родния си град, качва се на самолета за Ню Йорк, как купува томчето с кожена подвързия на Джеферсън на Пето Авеню. Ето че сега се издигаше в обществото, пътуваше по целия свят и много скоро всяка вечер щеше да се прибира при най-великолепната съпруга в най-прекрасния дом, който някой би могъл да си пожелае. И си мислеше скромно: „Надявам се, че заслужавам всичко това“.

Плановете на Лилиан бяха прости и кратки. Тя предложи да се оженят в канцеларията на някой свещеник и веднага да заминат на сватбено пътешествие на място, избрано от него.

Доналд се съгласи за церемонията, но предложи да направят сватбения ден по-тържествен, като дадат празнична вечеря за приятелите си в подходящо заведение.

— Аз обаче не познавам нито един от твоите приятели, освен Синди и двама-трима души от кантората, където работиш — добави той.

— Това е, защото нямам много приятели. Знаеш, че живея тихо и затворено. Чувствам се като чужденка в този град, както е било с теб, когато си пристигнал тук.

— Но ти имаш роднини на Лонг Айлънд. Каза ми, че имаш куп роднини там.

— Така ли? Значи съм преувеличила. Както и да е, не се виждам с тях.

Той беше любопитен.

— Не си ми казвала защо.

— Те са ми чужди. — Лилиан сви рамене. — Ние сме коренно различни. Нямаме нищо общо.

— Но все пак имате едно общо кръвна връзка, имате едни и същи предци.

Двамата се бяха разположили и четяха в стаята, която Доналд обичаше да нарича „библиотеката“. От мястото, където седеше, забеляза на светлината на лампата как устните на Лилиан иронично се извиха и това го подтикна да не отстъпва.

— Кръвта вода не става, нали? Изтъркана фраза — рече тя.

— Изтърканата фраза е изтъркана, защото съдържа истина. След като майка ми почина и останах наистина напълно сам, не мога да ти опиша колко много ми се искаше да имам някой близък човек. Можеше да бъде който и да е, щях да му се зарадвам така, както би му се зарадвал един осъден на смърт убиец.

— Е, ти нали имаш някакви трети братовчеди там далече… Къде беше?… В Небраска ли?

— В Уайоминг. И съм ги виждал само веднъж в живота си. Но твоите роднини живеят на Лонг Айлънд и си израснала направо на две крачки, както ми каза.

— Въпреки това не ги искам.

Твърдият й тон го раздразни.

— Кои са тези хора? За какво е всичко това? Защо е тази тайнственост?

— Те са просто някакви хора, за бога! Какво намекваш, че всички те са престъпници или нещо такова? Те са само обикновени прости хора.

— Разбира се. Но не можеш ли да ми кажеш нещо за тях? С какво се занимават например.

— Не знам с какво се занимават. Ще открия адреса и телефонния им номер, след като си толкова настоятелен, а след това ти сам ще научиш всичко за тях. Само престани да ми ги натрапваш.

— Нищо не ти натрапвам, Лилиан. Но трябва да кажа, че днес си малко докачлива.

— Не съм докачлива! Ти се инатиш. Не е типично за теб.

Той се смути. „Ето ни сега двамата, обичаме се неописуемо, да, така е помисли си, а се караме за такива глупости.“ Може би наистина вдигаше толкова шум за нищо. „Не се дръж като надуто магаре, Доналд. Ако тя по някаква причина иска да се отърве от тези роднини, теб какво те интересува? Нали не е твоя работа?“