Мерилин Кей - По-добре късно, отколкото никога

Джена Кели стоеше пред прозореца в спалнята си и се взираше навън, без всъщност да вижда нещо. Не че имаше много за гледане — само поредния мрачен тухлен блок, същия като този, в който живееше. Понякога зърваше хора да се движат из апартаментите, ала те не вършеха нищо, което да си заслужава гледането.

Без да може да го види от мястото, където стоеше, Джена знаеше, че зад отсрещния блок има още един, идентичен на останалите два. Трите сгради съставяха Бруксайд Тауърс — жилищен комплекс за хора с ниски доходи, в който преди две години, когато тя бе на единайсет, се бяха преместили заедно с майка й. Беше доста потискащо място, ала това бе домът й и тя не бе радостна от перспективата да го напусне. Сивото небе и неспирният дъжд навън не помагаха особено за разведряване на настроението й.

Джена се извърна от прозореца и отиде при скрина си. Извади късия черен молив и добави допълнителен пласт върху и без това плътната линия, ограждаща очите й. Отстъпи, за да се порадва на резултата. Имаше гримирани в черно очи, къса коса, щръкнала на иглички, носеше черна тениска, черни джинси… все още нямаше татуировки, но пък бе залепила фалшиво диамантче на дясната си ноздра и то изглеждаше истинско. Надяваше се, че външният й вид ще стресне — може би дори ще шокира — всеки, който я срещнеше.

В огледалото зад собственото си отражение видя празния куфар, отворен върху леглото. Без да му обръща внимание, Джена излезе от стаята.

Шумът от стъпките й по голия под отекна из празния апартамент. От тишината я побиха тръпки. Разбира се, тя и преди бе оставала тук сама, ала винаги досега бе знаела, че майка й скоро ще се върне. Сега обаче всичко бе различно. Майка й щеше да остане две седмици в болницата в отделението за рехабилитация. Дори само тази мисъл я караше да се чувства самотна.

Замисли се дали да не пусне телевизора, за да не е така сама, ала се досети, че ще чуе само статичен шум и екранът ще показва звездички. Майка й не бе платила сметката и миналата седмица им спряха кабелната.

Вместо това Джена отиде в кухнята и отвори хладилника, макар да знаеше, че вътре няма нищо, годно за ядене. Извади полупразната бутилка с кола. Вече не бе газирана, ала бе по-добре от нищо.

Зачуди се какво ли прави майка й в този момент. Крещеше по медицинската сестра? Настояваше да й донесат джин с тоник? На Джена й се искаше да запази оптимизма си. Може би този път майка й щеше да се справи, но не можеше да разчита на това. Жената и преди се бе опитвала да спре пиенето, ала никога не бе устоявала повече от ден-два. Пък и тази сутрин, преди да излезе, беше пресушила остатъка в някаква бутилка и сетне бе обявила, че това е последният алкохол, който някога поема. Джена се беше опитала да прочете мислите й, за да добие представа до колко е сериозна, но не съумя да проникне.

Странно бе, че успяваше така лесно да чете чуждите съзнания. Мъже или жени, млади или стари, умни или глупави — повечето хора не можеха да я спрат да подслушва мислите им. Ала имаше и такива, които просто не се поддаваха. Като майка й.

Преди мислеше, че съзнанието на майка й е твърде замъглено и объркано, че да го разгадае. После пък реши, че причината навярно е друга, че кръвната връзка й пречи да чете умовете на членове на семейството. За нещастие наоколо нямаше други членове на това семейство, затова така и не й се удаде възможност да провери теорията си. Никога не бе познавала баща си — според майка й той ги бе изоставил преди раждането на Джена. Нямаше братя или сестри, а на младини майка й бе напуснала своето семейство, така че Джена никога не бе познавала бабите и дядовците си, лелите, чичовците или братовчедите.

Най-накрая бе осъзнала, че неспособността й да прочете съзнанието на майка си не е по вина на семейната връзка. Едва преди шест месеца, когато я пратиха в специален „клас за деца с дарба“ в гимназия „Медоубрук“, тя откри, че не може да прочете мислите на учителката — една жена, която всички наричаха мадам. Беше опитвала отново и отново, ала не съумяваше да проникне в главата на преподавателката, затова и накрая се отказа. Може би това бе така, защото мадам познаваше всичките им дарби толкова добре, че някак успяваше да се предпази от специалните си ученици. Дарби… Странна дума за уникалните им способности, помисли си Джена. Тя самата ни най-малко не възприемаше умението си за дарба.