Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Забърза по скорострелно опустяващия коридор. Тъкмо изкачи наполовина стълбите, когато заби и последният звънец и тя затича с все сила. „Гадост!“ В този час учителите поименно проверяваха учениците и вдигаха врява за закъсненията, а последното нещо, което й се искаше, бе да привлича внимание към себе си.

Щом се прокрадна в стаята обаче, учителят дори не я погледна. Никой от останалите ученици също не я забеляза — поне докато не седна тихомълком на едно от празните места. Момичето пред нея се обърна и рече:

— Това е чинът на Хедър.

— Съжалявам — отвърна Аманда.

И й се прииска да се ритне — или още по-добре — да ритне ученичката, която я заговори. И какво, ако седи на мястото на Хедър? Хедър я нямаше. А и защо се бе извинила? Нима наистина се превръщаше в Трейси? Огледа се. Дали да рискува и да попита момичето къде седи Трейси по принцип? Не, не можеше да попита — щеше да бъде прекалено необичайно. А и момичето навярно и без това не знаеше къде седи Девън, защото никой не я забелязваше.

Премести се на другото свободно място и понеже никой не протестира, реши, че вероятно тъкмо то е мястото на Трейси. Явно всички вярваха, че тя е Трейси Девън, седнала на чина на Трейси Девън. Самата идея за това бе така ужасяваща, че Аманда пропусна да се обади, когато учителят викна името й.

— Трейси! — излая той. — Ти наистина си тук за моя изненада. Друг път отговаряй, като те повикам.

Класът се разхихика многозначително, сякаш това се случваше често.

— Съжалявам — отново повтори Аманда и се цапардоса наум, заклевайки се, че до края на деня няма отново да каже тази дума.

След проверката на присъстващите ученици последваха скучните съобщения по интеркома. Аманда се възползва от възможността да прецени положението си.

Очевидно бе, че това пътуване в чуждо тяло бе различно от предходните. Никога досега не бе прекарвала толкова време в чуждо тяло. Но пък от друга страна, предишните преживявания не бяха еднакви като продължителност — някои се бяха случили едва за секунди, а други — за цели часове. И в края на краищата тя винаги се беше прибирала при себе си. Все още не се тревожеше.

Но нещо друго я притесни, нещо, за което никога преди не се бе замисляла. Когато се преместваше в тялото на друг човек, то къде отиваше той самият? Споменът за превръщането й в старата жена й бе подсказал как се държеше втората Аманда — като робот, програмиран да бъде Аманда. Ала къде бе Трейси?

— Ей, глупачке, звънецът бие.

Тя отправи празен поглед към момчето, минаващо покрай чина й, и осъзна, че проверката е приключила. Скочи и грабна раницата си. „Стегни се“, напомни си. „Може би ще ти се наложи да изглеждаш като Трейси за известно време, но не се налага да бъдеш Трейси.“

Следващият час на Трейси бе математика, а Аманда не беше силна по този предмет. Девън беше при същия учител, при който бе и Аманда, и двете учеха по един и същ учебник, но класът на Трейси изоставаше два дни с материала. А това си беше готино — поне веднъж Аманда знаеше отговора на уравнението, което учителят пишеше на дъската. Когато той попита какъв трябва да е резултатът, Аманда вдигна ръка.

Преподавателят огледа класа.

— Никой ли не иска да се опита?

Аманда размаха ръка. И тогава едно друго момиче колебливо също вдигна своята.

— Да, Джейд?

Аманда свали ръката си. Еха! Нима Трейси беше толкова загубена, че дори учителите я пренебрегваха?

Замисли се дали да не опита по свое желание да отговори на въпрос и в друг час на Девън — английски например, но се отказа. По-добре щеше да бъде, ако се придържа към първоначалния си план да не привлича внимание върху себе си. Трябваше просто да остави нещата да се случват от само себе си, докато не се върне в тялото си и не оставеше Трейси да продължи живота си. Поне това можеше да направи за горкото момиче. О, не! Нима изпита съжаление?

Провери програмата в папката на Девън и видя, че следващият час беше физическо. Добре — поне щеше да се пораздвижи, а не само да седи и да размишлява. Сетне й хрумна, че салонът по физическо се намира точно под стаята, в която имаше математика в момента. Щеше да й отнеме не повече от минута и половина да стигне дотам, а имаше цели шест минути за убиване между часовете. Как да ги оползотвори?

Знаеше много добре какво щеше да направи в нормалния си живот — щеше да отиде в най-близката тоалетна и да използва оставащите четири и половина минути, за да пооправи косата си и да си сложи наново гланц за устни. Обаче силно се съмняваше, че Трейси ползва тоалетната за нещо друго, освен по предназначение.