Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Играта започна и беше пълен кошмар. Аманда едва ли не се бе надявала, че собствената й личност може да надвие присъщите за Трейси плахост и физически ограничения, но не извади такъв късмет. Дори когато много силно се опитваше да стигне топката, някой все заставаше пред нея. Другите играчи я бутаха настрани, сякаш бе някаква дразнеща муха, намъкнала се неканена в салона. Осени я една мисъл: Трейси не се вписваше никъде! За повечето хора тя дори не съществуваше.

„Освен за теб“, каза си мрачно. „На теб ти дожаля. И виж в какво се забърка!“

Топката я удари по главата и я върна обратно към играта. Не че това помогна на отбора й. Беше неин ред да изпълнява сервис и най-доброто, на което бе способна Трейси, се оказа най-лошото, на което бе способна Аманда.

Топката попадна в мрежата, играта свърши и другият отбор заликува.

— Трейси, ти да не откачи? — извика й Бритни. — Заради теб изгубихме, идиотка такава!

— Стига, това е отборен спорт и ние не обвиняваме отделни състезатели — измърмори госпожа Барне, но дори тя погледна Аманда с отчаяние.

Поне никой не се заяде с нея в съблекалнята. Съучениците й явно се задоволиха само с това да й хвърлят гадни погледи всеки път щом срещнеха очите й. Или поне тя така се чувстваше. Единствената, която не изглеждаше ядосана, беше Сара Милър, но това не бе много успокоително. Сара бе от онези усмихнати момичета, които винаги бяха добри с другите, така че, що се отнасяше до Аманда, Сара не се броеше.

Обядът бе следващото нещо в програмата — междучасието на Трейси съвпадаше с междучасието на Аманда. Ала влизането в столовата днес бе изцяло непознато изживяване за нея. Вчера трапезарията бе нейното царство, а сега се чувстваше, сякаш върви из бойно поле и враговете седяха на всяка маса. Беше страшно.

Със сведена глава застана на опашката за храната. Докато чакаше, не можа да устои и погледна към собствената си маса. Колко странно й беше да гледа себе си как седи там с Кейти и всичките си приятели, как се смеят и си говорят…

— Ей, ти, ще мръднеш ли, или какво? — грубо й каза момчето зад нея.

Вече започваше несъзнателно да ломоти „съжалявам“. Отново зае мястото си на опашката. Обикновено си купуваше само йогурт и салата, но ястията наистина изглеждаха много вкусни и единственото удоволствие, което щеше да изпита днес, бе храненето. Но щом стигна до касите, осъзна, че така и не провери с колко пари разполага Трейси.

Не бяха достатъчно. И така си спечели още раздразнени погледи, защото се обърна и отиде да върне храната. Накрая се сдоби само с шоколадче и пакетче чипс, които си взе от машината. Намери си място на една празна маса и започна да обядва. Преди никога досега не се бе хранила сама. Следващия път не трябваше да забравя да си донесе списание или книга. „Следващ път обаче няма да има“, увери се сама себе си. Със сигурност до утре по това време вече щеше да се е върнала в себе си.

Понеже нямаше какво друго да прави, освен да си яде шоколада и чипса, Аманда отвори папката на Трейси, за да види каква щеше да се окаже останалата част от деня й. За следващите й часове обаче не бе отбелязано нищо от сорта на история или английски, а само номер на стая. 209.

Досети се, че това може би е часът за „учениците с дарба“. И за пръв път от началото на този ужасен ден усети как я жегва любопитството.

Какъв беше този час все пак? Хората го наричаха „за деца с дарба“, но в „Медоубрук“ имаше други занятия за гениите и те всички имаха имена от сорта на „Английски за напреднали“ или „Математика за напреднали“.

Може би това беше някакъв час за деца със специални нужди. Обаче… не, Трейси си беше просто загубена, зубрачка, не беше момиче, което се нуждае от помощ в учението. Така че може би часът бе точно това — час за загубеняци. Ала Аманда си имаше едно наум, знаеше, че това не е възможно. Въпреки че останалите ученици веднага щяха да определят Трейси като загубенячка, то това не беше дума, която гимназия „Медоубрук“ щеше да използва. Аманда подозираше, че всички гимназии постъпват по този начин. Учителите, директорите, наставниците — те никога не знаеха какво всъщност се случва.

Беше съвсем обикновена класна стая, не по-различна от останалите в сградата. На едната стена висеше огромна карта, на другата бяха поставени лавици с книги, чиновете бяха подредени в редици, а най-отпред имаше едно по-голямо бюро, зад което седеше жена.

— Трейси! Колко е хубаво да те видя .