Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Изражението на мадам беше много строго.

— Това бе напълно ненужно, Чарлс. Ще ти напиша пет черни точки. — Малкото засадено в саксийка цвете на бюрото й се заиздига. — Чарлс ! — каза тя и цветето се върна на бюрото.

Все още потресена, Аманда продължаваше да стиска ухото си. Мадам я забеляза и попита:

— Трейси, добре ли си?

Аманда свали ръка и я огледа. Нямаше кръв.

— Аз… ъ-ъ… да.

Учителката отиде зад бюрото си, отвори някакъв бележник и започна да си записва нещо. Аманда се обърна към Емили.

— Какво беше всичко това ?

Блуждаещите очи на Емили едва се фокусираха.

— О, хайде де, Трейси. Не е нужно да си ясновидец, за да се сетиш какво прави Чарлс, когато е ядосан.

— Мадам?

— Да, Джена?

— Мартин трябва да отиде до тоалетната.

Чуха се няколко хихикания и Мартин се сви на мястото си.

Мадам изглеждаше огорчена.

— Джена, Мартин е напълно способен сам да помоли да бъде извинен.

Невинното изражение на Джена не успя да прикрие зловещото пламъче в очите й.

— Но нали знаете колко срамежлив е, мадам. И, заклевам се, но той ей сега ще се подмокри.

— Няма! — изписука Мартин, ала беше много неспокоен.

— Мартин, можеш да отидеш до тоалетната — позволи му мадам.

Когато Мартин изхвърча от стаята, Аманда се обърна към Емили.

— Но как така Джена знаеше…

— Джена, не искам да се налага да повтарям отново — заяви мадам. — Държиш се много лошо. Само защото имаш способността да четеш мислите на другите, не значи, че имаш правото да го вършиш. Да не говорим пък за онова, което знаеш, че се случва, когато някой се заяжда с Мартин.

Джена се сви на мястото си.

— Да, добре.

Учителката поклати глава уморено.

— Чарлс вече създаде истински безпорядък в стаята, не искаме Мартин да нарани някого. Сега, ученици, през останалото време ще правим упражнения за дишане.

Децата шумно простенаха, с изключение на Сара, разбира се. Аманда се зачуди дали Сара въобще някога се оплаква за нещо.

Мадам се намръщи.

— Тези упражнения са жизненоважни за установяването на контрол. Сега, нека минем през петте основни стъпки. — Учителката се обърна и започна да пише на дъската. — Първа стъпка: не дишайте през носа. Опитайте се да разширите дробовете си…

Аманда нито я слушаше, нито гледаше към дъската. Главата й се въртеше толкова бързо, че се замая. Какво ставаше тук? Чарлс кара предметите да се движат, Джена чете мисли, хленчещият малък Мартин Купър… да нарани някого? Как? Какви бяха тези хора?

Това не беше истина, беше невъзможно. Такива хора, хора със странни сили — мястото им бе във филми като „Х-Мен“ или пък в японските анимационни сериали. Откъде можеше да се досети, че в гимназия „Медоубрук“ има такива хора? Забравете „Медоубрук“ — в истинския свят такива хора изобщо не трябваше да съществуват.

Ненормални. Чудаци. Чудовища. Не знаеше как да ги нарече. Кен беше един от тях… и Сара Милър. Какви ли сили имаха те ?

И, олеле! Каква ли чудата откачалка беше Трейси Девън!

На Джена й беше трудно да държи очите си отворени. Докато изпълняваше движенията от упражненията за дишане на мадам, тя ползваше всяко вдишване като повод за прозявка. Това пък значеше, че винаги издишаше секунда-две по-късно от останалите ученици в класа, което от своя страна й спечели намръщването на мадам. Не че я интересуваше какво е мнението на мадам за нея, ала в учителката имаше нещо, което все я караше малко да се свива от страх. Беше, сякаш мадам можеше да види какво става в главата на Джена, което, разбира се, си беше абсурдно. Само Джена можеше да вижда какво се случва в съзнанията на останалите. Обаче бе доста странно, че никога не успяваше докрай да проникне в главата на мадам. Не че всъщност наистина го искаше. В края на краищата какви интересни мисли можеше да има една учителка?

Мадам отклони вниманието си от Джена, докато даваше наставления на сърдития Чарлс как да подобри ритъма на дишането си. Джена се възползва от възможността и затвори очи. Толкова лесно можеше да заспи…

За това имаше две причини. Предната вечер беше стояла будна до много късно. Не беше съвсем сигурна по кое време се унесе, но й се стори, че от прозореца в спалнята си може да зърне първите лъчи на зората. Така че не се наспа добре и дори само това оправдаваше прозяването.

Другата причина бе, че се чувства отегчена, ала това не беше необичайно състояние на духа за нея, особено пък тук. Часовете й бяха скучни, учителите бяха безинтересни и въобще какъв беше смисълът да седи тук? Просто не я интересуваше какво се случва в училище.