Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Ала щом се отвориха вратите, тя отново бе изблъскана настрани и най-отзад в групата. И после вратите на автобуса пак се затвориха пред очите й.

Аманда се приближи да потропа, но този път не стигна навреме. Някой до прозореца я забеляза, но не каза на шофьора. Той просто се ухили и се оплези, когато автобусът потегли.

Аманда остана там разярена. Да не би този да беше сляп? Кой му беше дал да кара училищен автобус? Може би трябваше да каже на майка си — не, на майката на Трейси — да се оплаче в училището.

И ето че сега се налагаше да върви пеша до дома на Девън. Опита се да си спомни по кой път мина автобусът сутринта и реши, че всъщност знае как точно да стигне до къщата. Аманда обаче не познаваше квартала и поради това, естествено, зави два пъти в грешната посока и трябваше да се връща. И така, пътешествието, което с автобуса бе продължило не повече от десет минути, сега й отне повече от час.

Когато стигна улицата на Трейси, на Аманда й се стори, че може да си представи какво я очаква, като се прибере в къщата. Майката на Трейси щеше да е разтревожена. Когато Аманда се прибираше по-късно от обичайното при собствената си майка, понякога я заварваше готова да избухне в сълзи и да звъни в полицията, за да подаде сигнал за изчезнало дете.

Родителите на приятелите й също постъпваха така, реагираха прекалено пресилено, но понякога по различни начини. Спомни си как майката на Бритни се развика на дъщеря си и как Кейти биваше наказвана, ако три поредни пъти не успееше да се прибере навреме.

Може би майката на Трейси нямаше много да се разсърди, ако Аманда й обясни, че вината не е нейна и че шофьорът просто не я видял. Във всеки случай не очакваше с нетърпение срещата. Няколко минути в повече нямаше да променят кой знае какво и тя завървя по-бавно, възползва се от възможността да разгледа квартала, в който живееше Трейси.

Аманда живееше в по-старата част на града, където къщите бяха огромни и обградени от обсипани със зеленина дървета. Този квартал обаче беше от новите, къщите бяха модерни и хубави, макар и не така големи като онези в жилищния комплекс на Бийсън. Хрумна й, че Трейси не беше живяла тук, докато ходеха в основното училище.

Откъде знаеше това? Може би фактът, че се намира в тялото на Девън, я накара да се сети за нещо отдавна забравено — посещението в дома на Трейси по случай тържеството за седмия й рожден ден, когато бяха във втори клас. Тогава семейство Девън наброяваше едва трима души — Трейси и двамата й родители — и живееха в двустаен апартамент в зелен квартал. Явно се бяха преместили тук, след като се беше родила Седморката на Девън и родителите бяха усетили нуждата от повече пространство.

Трудно беше за вярване, че тя, Аманда Бийсън, царицата на гимназия „Медоубрук“, беше ходила на тържество по случай рождения ден на най-изтъкнатия никой в училището им — Трейси Девън. Аманда не можа да си спомни дали майка й не я беше принудила да отиде. Онова, което си спомняше, беше съвсем обикновен рожден ден с обичайните игри, тортата и свещичките…

Ала сега, когато мислеше за това, й се стори, че има същото усещане, което я осени и по-рано — че тогава Трейси е била обикновено, нормално момиче. Не беше приятелка на Аманда, но и не беше безнадежден чудак. С две думи — Аманда се питаше какво се бе случило във времето между онзи далечен момент и днешния ден. Някакъв инцидент? Или мозъчна травма?

Вече беше застанала на прага на дома на Трейси, затова си пое дълбоко дъх. Сетне натисна дръжката на бравата, влезе вътре и викна:

— Прибрах се! — Точно това правеше Аманда всеки ден, след като се прибереше от училище.

Но явно Трейси не постъпваше по същия начин. Госпожа Девън изскочи от една стая на горния етаж и застана на площадката над дневната.

— Тихо! — изсъска тя. — Момичетата спят! — После се върна в стаята, от която беше излязла.

— Съжалявам — измърмори на себе си Аманда и се затътри към кухнята.

Там, вкъщи, майка й сега й приготвяше малка следобедна закуска за след училище или, ако майка й я нямаше у дома, закуската вече я очакваше на плота. Щом зърна кутията с кексчета в кухнята на Девън, лицето й грейна, ала преди да си вземе едно, домашна помощница се появи.

— Не ги пипай, те са за момичетата!

— А за мен какво има? — попита Аманда, ала Лизи вече беше излязла.

Аманда зърна кошничка с ябълки на масата. Преброи ги набързо, установи, че са повече от седем на брой, и си взе една. Отхапа си парченце и се върна в хола, където се огледа.