Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

На стената висяха снимки в рамки и, докато хрупаше ябълката си, се приближи, за да ги разгледа по-добре. Имаше една традиционна снимка на младоженци — виждаше се жена, която Аманда разпозна като по-млада версия на неприятната майка на Трейси, и мъж, който заключи, че е бащата на съученичката й. Имаше и друга фотография на вече по-възрастната двойка, грейнали от щастие край люлката, пълна със седем малки бебенца. Останалите снимки бяха все на седемзнаците по време на рождените им дни, имаше ги и поединично на различни възрасти. Една щеше да бъде достатъчна, хрумна й на Аманда, тъй като малките момиченца бяха напълно еднакви.

А къде беше Трейси? И тогава забеляза още една фотография, която изглеждаше като рамкирана картичка от предходната Коледа. Седемте усмихнати малки момиченца Девън се бяха подредили в редичка пред родителите си. Аманда се вгледа по-отблизо и забеляза Трейси, наполовина скрита от коледната елха. Странно, всички останали се виждаха прекрасно, ала Трейси изглеждаше някак размазана.

Явно беше, че съученичката й не е звездата в семейството си, нито дори пълноценен участник. В стаята нямаше абсолютно нищо друго, свързано с нея — нищо от сорта на вещите, които Аманда можеше да види в собствения си дом и в домовете на приятелите си. Нямаше трофеи, награди или панделки за отличия, нямаше медали, статуетки на гимнастици или на състезателки по фигурно пързаляне.

Въпреки предишната си липса на интерес по отношение на Трейси Девън, Аманда откри, че й става любопитно какво представлява това момиче. Качи се горе в стаята, в която се беше събудила тази сутрин. Тук несъмнено щеше да открие някакви следи от живота на Трейси.

Спомни си, че сутринта не видя нищо по стените, а това си беше странно. Повечето момичета, които познаваше, имаха плакати на рок звезди, коне, на актьори от популярни телевизионни сериали, такива неща. Стените в стаята на Трейси обаче бяха голи. Аманда провери по лавиците, в чекмеджетата, дори под леглото, ала след двайсет минути, прекарани в търсене, тя беше напълно объркана. Не намери нищичко, което поне мъничко да й подскаже каква е Трейси Девън. Нямаше книги, компактдискове, нито списания.

Ала най-накрая претърсването даде резултат. Зад шкафа на Трейси, под коша за пране, тя откри розова тетрадка. С детски почерк на корицата беше надраскано: „Трейси Девън. Моят дневник. Недей да четеш!“

Аманда пренебрегна забраната. Седна на леглото на Трейси и отвори дневника на първата страница.

Мило дневниче, сега съм на седем години! Вкъщи имаше тържество и дойдоха всичките ми приятели. Ядохме шоколадова торта с розови рози отгоре. Получих много подаръци. Но мама и тате казаха, че трябва да изчакам цял месец, преди да получа най-големия си подарък. Ще ми подарят съвсем истински бебенца! Надявам се всичките да са момиченца. Момчетата са гадни.

Аманда отгърна на следващата страница.

Мило дневниче, имам 100 точки на теста по правопис! Мама ме заведе да ям сладолед. Татко каза, че съм най-умното момиче в целия свят!

И на следващата страница:

Мило дневниче, днес имах час по плуване. Учихме как да се гмуркаме. Беше забавно.

Според написаното в дневника й Трейси определено изглеждаше като нормален човек, помисли си Аманда. Всичко това бе толкова нормално, че чак беше досадно. Тук нямаше да научи нищо интересно. Затвори тетрадката и я захвърли на пода.

Разбира се, в действителност това нямаше значение. Аманда беше напълно уверена, че на сутринта ще бъде свободна от тази мрачна клетка, така че кимаше кой знае каква нужда да опознава добре момичето. Застана пред огледалото и се застави да погледне Трейси.

„Това огледало май не е много чисто“, рече си. Отражението й се стори замазано. Което пък си беше хубаво, реши Аманда, като се замисли колко ужасно изглежда Трейси.

Ненадейно я осени една идея и тя без малко да се усмихне за пръв път през този ден. Беше се сетила с какво да уплътни времето си и в действителност да направи едно добро дело, докато е тук. (Не че да върши добрини й беше навик, ала реши, че може би ще бъде възнаградена от по-висши сили и ще излезе от тялото на Трейси дори по-скоро.)

Имаше нещо много важно, което можеше да свърши за това бедно момиче — можеше да направи така, че Трейси да изглежда по-добре! Сега, точно в този ден, докато имаше контрол над тялото на Девън, можеше да си направи модна прическа, да се сдобие с хубави дрехи, гланц за устни и може би малко руж, за да освежи бледата си кожа. Така щеше да помогне и на себе си — ако Трейси не изглежда така жалка, Аманда нямаше да се тревожи, че ще я съжалява, и да изпадне повторно в подобна ситуация.