Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

Този час беше най-лошият. Класът беше прекалено малоброен и тя не можеше да се скрие. По време на останалите си часове Джена сядаше отзад, където учителите не я виждаха. Там можеше да изключи и да се забавлява, докато подслушва мислите на съучениците си. Те всъщност никога не бяха особено забавни или дори поне малко интересни — мислите на другите хора можеха да бъдат ужасно скучни. Ала в този час дори това не можеше да прави. Мадам знаеше каква е дарбата на Джена и непрестанно наблюдаваше лицето й за издайнически знаци за умственото подслушване.

Разбира се, имаше и моменти, когато мадам беше заета с останалите ученици, точно както в момента, и Джена можеше да се съсредоточи в четенето на съзнанията на другите. Само че тези така наречени деца с дарба не бяха по-интересни от нормалните й съученици. Чарлс например си мислеше само за неща от сорта на това какво да поиска за вечеря и какво ще накара всички да гледат по телевизията. На Джена й се струваше, че той върти на пръст домочадието у дома си.

Мадам сега помагаше на Кен да диша, затова и Джена насочи вниманието си към Емили. Когато за пръв път узна каква е дарбата на Емили, се беше надявала да открие нещо интересно в нейната глава. Ала Емили беше напълно откъсната от реалността и въобще не можеше да контролира дарбата си. Точно в този момент Джена виждаше единствено мъгляв образ на бушуващ горски пожар. Някъде, по някое време в близкото бъдеще щяха да изгорят страшно много дървета. Може би. Невъзможно бе да се каже дали Емили получава видения или просто мечтае.

Джена се насочи към мислите на Мартин, ала знаеше, че там няма нищо интересно. Главата на Мартин гъмжеше от спомени за всякакви случки, при които се бе чувствал като жертва. Единствените мигове, когато съзнанието му беше интересно за четене, бяха моментите, когато Мартин се ядосваше. Тогава Джена можеше да зърне прекрасна игра на искрящи многоцветни светлини — нещо като фойерверки.

Мислите на Сара бяха доста безинтересни. Човек ще си рече, че момиче, което може да контролира хората, може би ще има интересни идеи в главата си, ала Сара беше толкова твърдо против използването на силата си, че дори отказваше да мисли за това. И като че ли през цялото време беше в някакво състояние на медитация.

Не си и направи труда да опита да прочете мислите на Картър — най-малкият ученик в класа. Знаеше, че в главата му няма да има нищо. Понякога се питаше как странното момче съумява да ходи, да яде и да се облича, защото изглеждаше, че той всъщност няма дори мозък.

Да слуша Трейси беше едва ли не по-лошо и от това нищо да не слуша. Мислите на момичето бяха безформени като огромен гъст черен облак от страдание. Каквито и парченца и късчета да успееше да разгадае Джена, те обикновено биваха прекалено потискащи за разчитане…

Намръщи се. Нещо непознато долиташе от съзнанието на Трейси. В него имаше светлина… Джена се вторачи в съученичката си и опита да се съсредоточи, за да види в светлината. Ала преди да осмисли видяното, нечии други мисли се намесиха.

„Тя ме уби и сега ще й се размине! Тя трябва да бъде арестувана! Помогни ми! Обади се в полицията!“

Само в една глава можеха да се родят такива мисли.

— Ей, Кен — прошепна Джена. — Някой те вика.

Мадам я чу.

— Джена! Какво ти казах за подслушването?

— Всичко е наред, мадам — успокои я отпаднало Кен. — Не можете да я вините. Този тип наистина е шумен .

— Без майтап — рече Джена. — Дори не се наложи да се опитам да подслушам.

— Искаш ли да споделиш с нас този проблем, Кен? — попита учителката.

Кен въздъхна.

— Той се появява около веднъж седмично, или нещо подобно, и наистина ме дразни. Уж бил загинал при нещастен случай — паднал по някакви стълби и си ударил главата. Обаче твърди, че жена му го е убила и иска да викна полицията.

— Тогава защо просто не го послушаш? — предложи Джена. — Кажи на полицаите и той ще престане да те притеснява.

Кен поклати глава.

— Не искам да се замесвам. Освен това какво да им кажа? „Здравейте, господин полицай. Един мъртвец ме накара да ви предам това съобщение…?“ Ще ме помислят за смахнат!

— Ученици, и преди сме обсъждали такъв тип проблеми — каза мадам. — Какво да правим, когато дарбите ни пречат на живота ни? Мартин?

Слабичкият малък ревльо измърмори обичайния отговор:

— Предполага се, че не трябва да им обръщаме внимание.

— Точно така. И ако са прекалено настоятелни? Чарлс?

Приведеното в инвалидната количка момче отвърна: