Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

— Не знам.

Мадам му хвърли укорителен поглед.

— Глупости, Чарлс! Знаеш много добре какво трябва да правиш, макар че невинаги го правиш. — Чарлс измрънка нещо. — Какво каза, Чарлс? Не те чухме.

— Отблъскваме ги! — тросна се Чарлс.

Саксийката на бюрото на учителката се разклати.

Мадам се вторачи ядосано в момчето.

— Чарлс! — Саксийката замръзна. — Благодаря ти, Чарлс. Правилен отговор. Съсредоточаваме се върху насилственото отблъскване на дарбите си.

— Опитвам се да се отърва от него, мадам — заяви Кен, — но този тип е наистина настоятелен.

Мадам кимна е разбиране и се обърна към класа:

— Ученици, Кен се нуждае от помощта ни. Нека опитаме да му дадем някакви идеи.

Джена не искаше пъшкането да излети толкова гръмко от устата й. Сега вече всички я гледаха кръвнишки.

— Уха, Джена! Налага ли се да бъдеш чак такава… — Кен не каза думата на глас. — Знаеш за какво говоря.

— Всички сме в това положение, Джена — меко додаде Емили. — Трябва да се грижим един за друг.

Мадам се присъедини към разговора:

— Нуждаем се от взаимната си подкрепа.

„Не и аз“, каза си Джена, ала този път успя да запази мислите си за себе си и опита да попречи на изражението си да я издаде. „Ама че загубеняци! Не са ми притрябвали техните мнения за каквото и да било.“

За щастие звънецът иззвъня точно в този миг и на нея не й се наложи да ги слуша повече.

— Утре ще продължим този разговор — рече мадам. — А домашното ви за следващия път е да разкажете за някой случай, при който успешно сте овладели дарбата си.

По пътя си към вратата Джена подмина Трейси и отново долови нещо необичайно в нея. Ала когато очите им се срещнаха, Трейси изписка и побягна.

На Джена всъщност не й пукаше. Дори в скучната малка глава на Трейси да се случваше нещо ново, какво от това? Те всички бяха смотани, тези така наречени деца с дарба, и всяко от тях живееше тъжен, жалък, скучен живот.

Не като нея …

Аманда гледаше часовника. Известно време се почуди, дали когато звънне последният звънец, кошмарът щеше да е свършил. Нямаше причина обаче да се надява на това. Преместването й не беше започнало с първия училищен звънец, така че защо да свърши с последния?

И все пак таеше надежда. Та нали тъкмо последният звънец беше много важен не само за нея, но и за всички ученици в „Медоубрук“, а навярно и за учителите. Той си беше голяма работа — означаваше край на учебния ден, освобождаване, бягство, свобода от властта. Така че може би, само може би, този звънец щеше да обозначи собствената й свобода, бягството й от затвора на окаяното тяло на Трейси.

Ала в петнайсет и четиридесет и пет следобед Аманда Бийсън излезе от сградата на гимназия „Медоубрук“ в същото състояние, в каквото беше влязла и сутринта — като Трейси Девън. Затова и преосмисли очакванията си.

Тази сутрин се беше събудила като Трейси и нямаше да дойде на себе си, докато не се събудеше на следващата сутрин. Все някак трябваше да изживее остатъка от деня и нощта като най-голямата смотла във вселената. Взе решение, че днес ще си легне много рано.

Междувременно нямаше къде другаде да се дене освен в дома на Трейси. Затова и отиде на мястото, където децата, които се возеха с автобуса, трябваше да чакат. Този път позна един от пътниците — беше момче от класа на Трейси по обществени науки. Аманда не можа да си спомни името му, но й се стори, че той е някак готин, и затова реши да завърже разговор.

— Здрасти.

Момчето дори не се обърна да я погледне.

— Здрасти ! — повтори тя, този път по-високо.

Той отправи поглед към нея.

— Какво?

Явно този нямаше никакви умения за общуване. Затова и Аманда започна с безопасна и гарантирано интересна реплика, която щеше да го накара да заговори.

— Направо не е за вярване колко много домашно ни натрупа госпожа Дейли, нали?

Зачака отговора му — пълно и искрено съгласие, мърморене или нещо такова. Вместо това обаче момчето се отдалечи и завърза разговор с друго момиче.

Е, какво беше очаквала? Те я мислеха за Трейси Девън. Само ако знаеха тези момчета кой всъщност стои до тях, щяха да бъдат поласкани, щяха да се надуват, да се фукат, да се опитват да я впечатлят. Тази мисъл й дари мъничко удовлетворение, ала Аманда все още се чувстваше потисната.

Автобусът пристигна и тя видя, че шофьорът е същият, който ги докара сутринта. Този път се погрижи да застане най-отпред в групата, за да се качи първа и да седне на по-предно място. Не искаше да върви между седалките, където някой можеше да я спъне.