Мерилин Кей - Далеч от очите, далеч от ума

От друга страна, да се мотае в коридора не изглеждаше примамливо, а и нямаше правило, което да държи Трейси далеч от тоалетните. Затова и когато звънецът би, тя веднага се отправи към най-близката момичешка тоалетна от другата страна на коридора.

Първа стигна там. Макар да знаеше какво ще види в огледалото, все пак си беше отвратително да зърне отражението на Трейси. Не беше чудно, че Девън никога не се задържаше дълго в тоалетните — та кой ли би желал да вижда това всеки ден? И въпреки че момичето в огледалото в действителност не беше Аманда, тя бе обзета от несъзнателната нужда да направи някакви подобрения.

Само че нямаше каквито и да е било пособия. Както си и знаеше, претърсването на раницата на Трейси не доведе до изнамирането на каквато и да била козметика.

Вратата на тоалетната се отвори. В огледалото Аманда наблюдаваше как приятелките й Кейти и Ема спокойно влизат вътре, следвани от Аманда-Роботът или каквото и да беше онази. Тричките се наредиха пред огледалото, отвориха малките си тоалетни несесерчета и се захванаха за работа.

Аманда не можеше да отлепи очи от себе си и Другата-Аманда забеляза това.

— Ти пък какво гледаш?

Леле! Само ако знаеше с кого говори в действителност! Аманда стисна зъби и каза само онова, което смяташе, че Трейси казва в такива ситуации:

— Нищо. — Но когато видя как Другата-Аманда слага нейния си гланц за устни — съвсем същия, който си бе купила едва миналия уикенд, заговори импулсивно: — Аманда…

— Какво ?

— Може ли да ми заемеш гланца си?

Другата-Аманда дори не направи опит да прикрие отвращението си.

— Не!

Не се изненада. Ако беше в собственото си тяло, точно това щеше да отговори на подобна молба от страна на Трейси. Все пак не искаше да прихване гниди или каквито там микроби можеше да има някой като Трейси.

Онова, което обаче я изненада, бе как се почувства заради отговора на Другата-Аманда. Усети как нещо изгаря очите й отвътре. Това беше нелепо, тя не беше Трейси, тогава защо й пукаше, че някой й се подиграва? И така, Аманда реши бързо да избяга от тоалетната, преди сълзите на Трейси да рукнат. Забърза навън, надолу по стълбището и право към съблекалнята на момичетата, разположена точно до салона.

Поне това беше и неин час — на нея самата — и знаеше какво щеше да се случи в него. Този месец тренираха волейбол. Взе чистия, но грозен екип, и влезе в съблекалнята.

Навсякъде около нея момичетата се преобличаха и си говореха. С наведена глава Аманда си проправи път до едно празно шкафче, надявайки се да не се набива на очи. Искаше да стои далеч най-вече от Другата-Аманда. Може би сега нямаше да й е интересно да дразни Трейси за това, че не носи сутиен.

Де такъв късмет. Още щом си смъкна тениската, се разнесе вик.

— Хей, Трейси, опитвала ли си това? — Другата-Аманда застана с протегнати ръце и започна да припява и да изпълнява упражнението:

„Искаме, искаме, искаме да увеличим гърдите си.

Така е по-добре, по-добре, по-добре за блузките ни.“

Това беше толкова стара и изтъркана подигравка, как въобще на някого му се струваше смешна? Но Кейти и останалите се разсмяха предано и Аманда усети странна горещина да залива лицето й. Леле-мале, да не би да се изчервяваше? През целия си живот никога не се бе изчервявала!

Пронизителната свирка на учителката по физическо ги привика в салона. Всъщност Аманда се беше забавлявала в часовете по физическо този месец — беше добра на волейбол и играта излагаше на преден план спортния й хъс. Винаги бе така съсредоточена, че не беше забелязала как играе Трейси, но сега реши, че може да се предположи, че Трейси е непохватна, и бе напълно уверена, че зад смиреното си поведение Девън не крие никакъв спотаен спортен хъс.

След като всички се събраха в салона, госпожа Барне, облечена в белите си панталонки и риза, наду свирката отново.

— Днес капитани са Бритни и Лори. — Хвърлиха монета, за да определят кои момичета щяха да играят първи, и тогава започна сформирането на отборите.

Ако беше самата себе си, щеше да бъде първият избор на Бритни, тъжно си помисли Аманда. Без значение кой беше капитан, тя винаги бе първата или втората избрана. И за нея не бе никаква изненада, че остана да стои между отборите, докато избирането продължаваше. Колко унизително беше, че остана последна! Отново трябваше да си напомни, че не бе себе си, че всъщност не Аманда бе останала последна до Бритни, когато приятелката й вече нямаше кого друг да посочи.