Алисън Ноел - Тъмен пламък

Това е само въпрос на време.

Ще минат само няколко секунди и после…

— О, Боже! — ахвам.

Усещам, че очите ми се разширяват. Устата ми пресъхва. Пред мен той залита, препъва се и почти пада.

Очите му се стрелкат от мен към дълбоката рана, зейнала на ръката му. Всъщност и двамата невярващо гледаме кръвта, която се просмуква в дрехите му и оттам се стича на улицата. В краката ни се образува яркочервена локва, която не спира да нараства.

— Луда ли си? — изкрещява той. — Какво, по дяволите, направи?

— Аз…

От шока челюстта ми увисва. Не съм в състояние да произнеса нито една дума — дори и да измислех какво да кажа. Не съм в състояние да откъсна поглед от разреза, който направих със собствените си ръце.

Защо не зараства? Защо кърви все още? Ох, мамка му, дали…

— Аз… много… съжалявам, толкова съжалявам… Мога да обясня, аз… — Протягам се към него, но той се отдръпва — непохватно и нестабилно, но с явен стремеж да се отдалечи възможно най-много.

— Виж какво, не знам какъв ти е проблемът, нито пък какво се случва с теб, но приключихме. Махай се оттук — веднага!

Поклащам глава:

— Нека те заведа до болницата. Има спешно отделение съвсем наблизо, малко по-надолу по улицата. А аз ще…

Затварям очи и проявявам мека пухкава кърпа, която да притисне към раната, докато намерим професионална помощ. Виждам колко е пребледнял и разбирам, че нямаме никакво време за губене.

Пренебрегвам протестите му, обгръщам с ръка тялото му и го повеждам към колата, която току-що съм материализирала.

Странният настойчив пулс в момента е притихнал, но все пак е достатъчно осезаем, за да ме накара да погледна през рамо — точно навреме, за да видя Роман, който ни наблюдава през прозорчето на вратата. Очите му блестят, а лицето му е сгърчено от смях, докато обръща табелката на магазина.

„Затворено“.

— Как е той?

Хвърлям списанието на малката масичка до крака си и се изправям. Внимавам какво говоря и нарочно се обръщам към сестрата, а не към самия Джуд. Нямам избор — един поглед към ръцете му, бинтовани изцяло в момента — е повече от достатъчен. Аурата му е пламнала в червено от гняв, но дори и да не я виждах, жестокият поглед на присвитите му очи би ми разкрил, че той не желае да има нищо общо с мен оттук нататък.

Сестрата спира, а очите й измерват всичките сто седемдесет и два сантиметра между върха на главата ми и петите. Изучава ме толкова настойчиво и подчертано, че потръпвам нервно. Започвам да се питам какво ли й е казал Джуд.

— Ще се оправи — отвръща ми с остър, напълно делови тон, в който няма и намек за приятелско отношение. — Раната е дълбока, стига чак до костта, която също е одраскана, но е чиста. Ако си пие антибиотика, няма да се получи инфекция. Доста ще го боли, макар че му дадох обезболяващи лекарства. Ако се пази, почива много и не се натоварва, ще се оправи за няколко седмици.

Погледът й се отмества към вратата и моят го следва. През нея тъкмо влизат двама униформени полицаи от управлението на Лагуна Бийч — и се насочват право към мен, а очите им се местят между двама ни с Джуд. Сестрата кима в потвърждение и те спират.

Застивам. В гърлото ми е заседнала буца, която не мога да преглътна напълно. Раменете ми се смъкват под тежестта на враждебния мрачен поглед на Джуд. Разбира се, заслужавам напълно гнева му. Заслужавам да ми сложат белезници и да ме отведат, но все пак не мислех, че ще го направи. Не смятах, че ще се стигне дотук.

— И така, имате ли да ни казвате нещо?

Застанали са точно пред мен, разкрачени и с ръце на кръста. Очите им, скрити зад тъмни очила, със сигурност изучават именно мен.

Поглеждам първо към сестрата, после към Джуд и накрая към ченгетата. Ясно, това е. Така ще приключи всичко. Но независимо от ужасната каша, която забърках, и сериозността на ситуацията, единственото, за което мисля в момента, е: „Кого да избера за едното обаждане, което ми се полага?“

Искам да кажа, че… Ами, не мога да помоля Сабина да размаха адвокатската си вълшебна пръчица и да ме измъкне от тази история — никога не бих го преживяла. А и на Деймън не мога да обясня, следователно не мога да се обърна и към него. Явно ще трябва да се оправям сама.

Каня се да кажа нещо — каквото и да е — когато Джуд рязко се намесва:

— Вече й казах — и кима към сестрата, — че се нараних, докато се опитвах да ремонтирам нещо у дома. Не прецених правилно способностите си. Определено ще трябва да наема майстор за поправките.