Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Какво правиш?

Преглъщам с усилие. Чувствам облекчение, защото пулсът отслабва и почти изчезва; същевременно почти изпадам в ужас, осъзнала, че първата ми инстинктивна реакция при вида му не е да избягам, нито да довърша започнатото и да потроша и останалите му кости — а да излъжа. Да измисля някакво разумно обяснение за присъствието си — разгорещена, задъхана и с буквално стичащи се от устата ми лиги — точно пред вратата на Роман.

— А ти какво правиш? — присвивам очи толкова силно, че се превръщат в цепки, и го оглеждам сурово.

Това, че го срещам тук, едва ли е съвпадение. В крайна сметка те са добри приятели. Членове са на едно и също племе — това на злите безсмъртни.

— А, да — и реквизитът ти е доста добър — посочвам ръката му, за която се предполага, че е наместена след счупване.

Това е доста добро прикритие. Със сигурност ще мине пред онези, които не знаят истината. Твърде зле за него — аз знам.

Той отвръща на погледа ми и със спокоен, нетрепващ и почти убедителен глас се обръща към мен, като същевременно леко клати глава и потрива брадичката си с ръка:

— Евър, добре ли си? Не ми изглеждаш особено…

Тръсвам глава и вдигам многозначително вежди:

— Добър опит, Джуд! Признавам ти го.

Той ми отправя особен поглед, който отчетливо настоява: „За какво, по дяволите, говориш?“, на което отвръщам моментално:

— Сериозно говоря. Преструваш се, че си загрижен за мен, симулираш нараняване… Явно си готов да доведеш играта докрай, така ли?

Той се намръщва. Главата му е наклонена толкова силно встрани, че златистокестенявите кичури падат над рамото му и стигат почти до кръста. Измамно симпатичното му и приятелско лице е напълно сериозно, когато заявява:

— Вярвай ми, изобщо не симулирам. Иска ми се да бе така. Нали се сещаш как ме вдигна като фризби и ме метна през целия двор? — При тези думи леко помръдва с ръка. — Това е резултатът. Имам една-две доста сериозни контузии, включително счупена лъчева кост и няколко разместени фаланги — или поне така каза докторът.

Въздъхвам и поклащам глава. Нямам време за тази шарада. Трябва да се добера до Роман и да му покажа, че не може да ме контролира… че не означава нищо за мен… да му покажа кой командва тук. Сигурна съм, че поне отчасти е виновен за онова, което се случва с мен. Освен това трябва да го убедя да ми даде противоотровата, за да сложим край на тази история.

— Виж какво, ясно ми е, че повечето хора ти вярват напълно. За тях това е съвсем реално. За твое нещастие аз не съм от повечето хора. Зная истината. Впрочем и ти си съвсем наясно, че я знам. Така че дай направо да минем на въпроса, става ли? Злите не се нараняват. Или поне нараняванията им не траят дълго. Имат способността да се изцеляват незабавно, но като се замисля, това вече го знаеш, нали?

Той ме поглежда, а веждите му се сключват в израз на недоумение. После отстъпва крачка назад. Всъщност наистина изглежда объркан — признавам му го.

— За какво говориш? — Оглежда се наоколо и отново спира очи върху мен. — Злите? Ама ти сериозно ли?

Въздъхвам подчертано и въобще не крия нетърпеливото барабанене на пръстите по бедрото си:

— Ъ-ъ, извинявай , ама на луд ли ми се правиш? Злите членове от племето на Роман! Това да ти говори нещо? — Тръсвам глава и повдигам вежди. — Не се преструвай, че не си един от тях! Видях татуировката ти.

Той продължава да се взира в мен със същото объркано и неразбиращо изражение на лицето си. Аз само си казвам: „Божичко, добре, че не е актьор — има направо плашещо тесен диапазон на изразните средства!“

— Хайде, бе! Татуировката на Уроборос на гърба ти?! — Физиономията, която правя, би трябвало да казва всичко, но все пак добавям: — Видях я. И ти знаеш, че я видях. Вероятно дори си искал да я видя — защо иначе ще ме убеждаваш да влизам в джакузито с… — Тръсвам глава. — Както и да е. Повече не ми и трябваше: тя ми разкри всичко. Всичко, което ти явно си искал да разбера. Така че спокойно можеш да престанеш с преструвките, вече съм напълно наясно!

Той стои пред мен, свободната му ръка потрива брадичката му, а очите му обхождат околността, сякаш се оглежда за подкрепление. Като че ли това би му помогнало.

— Евър, направих си тази татуировка преди години. Всъщност аз…

— О-о, обзалагам се! — кимам, без да му позволя да довърши. — Я ми кажи, преди колко време те превърна Роман? През кой век се случи? Осемнайсети, деветнайсети? Хайде, на мен можеш да кажеш. Вярно, че е било отдавна, но съм сигурна, че такъв момент не се забравя.