Алисън Ноел - Тъмен пламък

Поглеждам го с разширени очи. Никога не ми е хрумвало подобно тълкуване. Толкова бях заета да се самобичувам, така се бях съсредоточила върху това, че вече не можем да се докосваме, както бихме искали, че не осъзнах нещо толкова очевидно. В действителност аз наистина спасих душата му от безкрайната пустош.

— И още нещо… — Той се протяга към брадичката ми и от усещането за полу докосването на пръстите му по тялото ми се разлива течен огън. — Ти на практика успя да проникнеш през черупката на Роман! Достигна го, убеди го — при това не чрез измама или пресметната хитрост, а като се обърна към естествената му, макар и дълбоко скрита, човечност. Качество, което всички останали, включително и аз самият, смятахме, че не притежава. Ти обаче го направи — рискува, хвърли се в дълбокото и откри нещо неподозирано. Видя нещо, което никой от нас не бе успял да види. Съзря потенциал в човека, когото всички бяхме отписали. Имаш ли представа колко удивително е това, колко горд се чувствам?

— Само че какво ще кажеш за Хевън? — прошепвам.

Припомням си заплахите й.

Не се съмнявам, че ще се опита да ги изпълни.

— Нима не сторих същия избор, когато те спасих? — пита той с устни, притиснати към ухото ми.

— Само че ти не си и подозирал за съществуването на Шадоуленд. А аз знаех. Все едно съзнателно съм осъдила душата й на вечно проклятие.

Отдръпвам се, за да виждам лицето му по-добре.

Той обаче само тръсва глава и отново ме привлича към себе си.

— Виж, наистина тогава ти казах да не го правиш. Обаче, ако бях на твое място, без съмнение щях да постъпя по същия начин. Защото — докато сме живи, има надежда . Нали така? Или поне такова е мотото ми през последните шестстотин години.

Облягам се на гърдите му и отпускам глава върху рамото му. Наблюдавам къщата и забелязвам, когато светлината в стаята на Сабина угасва. После стисвам ръката на Деймън и казвам:

— Роми и Райни бяха прави. Нали се сещаш, за магията. Когато се използва за егоистични и нечестиви цели, кармата ще върне стореното върху причинителя, при това — тройно.

Обръщаме се един към друг и се споглеждаме. Въздухът помежду ни натежава.

— Първото наказание бе, когато се оказах притисната от обстоятелствата и бях принудена да превърна Хевън… и по този начин всъщност я направих свой противник, човек, който иска да ме унищожи. Второто бе привличането ми към Роман — тъмният пламък , който ме изгаряше отвътре. А сега… сега и това… Роман… смъртта на душата му, а с него и загубата на противоотровата. — Впивам очи в неговите. — Мога да смятам, че е това, нали? Станаха три. Или сама съм си виновна за привличането, което изпитвах към него? Чудовището, което създадох сама, сянка на моето „аз“, която вече е съществувала в мен. Значи ли това, че ме очаква още едно наказание? Дебне ме, чака някъде навън да настъпи подходящият момент, в който да се стовари върху главата ми? Върху нас? Ще успеем ли изобщо да разберем, че нещо се случва?

Внезапно ме обхваща паника. Опитвам се да си поема въздух. Обзелото ме лошо предчувствие не само не намалява, а сякаш се усилва. Сигурна съм, че няма да се отърва само с това. Има още нещо… нещо, което идва право към нас.

Скоро обаче се успокоявам, обгърната от силните му ръце и със съзнанието, че в мен в момента гори ярка, чисто бяла светлина в добавка към огнения трепет, който винаги изпитвам в присъствието на Деймън. Заради тях — и заради всичко преживяно до момента — сега съм достатъчно силна, за да се изправя пред нея . Своята съдба… своята карма… в каквато и форма да реши да ме застигне.

Топлият дъх на Деймън гали ухото ми, докато той повтаря собствените ми мисли на глас:

— Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно. Така правят партньорите.