Алисън Ноел - Тъмен пламък

Поклащам глава и се вглеждам в ризата на Роман. Сърцето ми се свива, когато отново спирам поглед върху петното на предницата й — и когато се сещам за жалкия, тъжен живот на Роман, и за това какво се е случило с душата му. Усещам почти физическа болка, като си помисля, че бях толкова близо до това най-сетне да го стигна, да променя всичко, да получа онова, което исках. И какво стана накрая.

Всичко бе изгубено само за миг.

— Евър… — умолява ме Джуд.

— Знам, че съм го наранила, болката звънти в тона му, вижда се в очите му. Идва към мен с протегнати ръце, но аз няма да го допусна близо до себе си. Няма да му позволя да ме докосне.

— Как можа да кажеш такова нещо? — пита ме накрая и спира, признал се за победен. — Наистина те обичам. Знаеш го със сигурност! Обичам те от векове и това е истината. Но не бях планирал нищо предварително, не съм искал това — да ви разделям. Не и по този начин! Прекалено много значиш за мен, за да сторя такова нещо! Щастието ти е по-ценно за мен от моето собствено. Казах ти го и преди! А пък когато в крайна сметка избереш един от двама ни, искам изборът да е честен !

— Само дето аз вече съм направила своя избор — отвръщам.

Нямам вече нито сили, нито желание да споря. Ставам от леглото, като все още стискам ризата в ръце…

Точно тази сцена заварва Хевън, когато влиза в стаята секунди по-късно.

Оглежда помещението и очите й пламват. Един поглед върху дрехата й е достатъчен, за да възстанови случилото се и да разбере всичко.

— Какво си сторила? — пита ме с толкова нисък и заплашителен глас, че по гърба ми полазват тръпки. — Какво, по дяволите, си направила?

Грабва ризата от ръцете ми, притиска я към покритите си с дантела гърди, а очите й ме пронизват, сякаш иска да ме прикове на мястото ми. Приема, че аз съм виновна. Изобщо не обръща внимание на Джуд и опитите му да поеме пълната отговорност.

— Трябваше да се сетя — процежда тя и поклаща глава. — Би трябвало да разбера още когато дойде у нас и се опита да се направиш на добричка. Трябваше да знам, че не си искрена! Просто ме използваше, играеше си с мен. Изстиска информацията, която ти трябваше — кога ще излизам — за да го хванеш насаме и… и после да го убиеш!

— Изобщо не е вярно! Нещата въобще не стоят така! — изкрещявам. — Кълна се, че въобще не е така, както си мислиш!

Само че колкото и пъти да го повтарям, не успявам да стигна до нея. Тя е решила — и е уверена, че е права. По отношение на мен, на Джуд, на всичко, което се е случило тук тази вечер.

— О, не! Сигурна съм, че е точно както си мисля! — Взира се в мен побесняла, а пръстите й се впиват в облечените й в черна кожа бедра. — Точно както си мисля. И… можеш да ми вярваш, Евър, няма да ти се размине! Не и този път. Край с намесата ти в живота ми. Няма да ти позволя повече да ми отнемаш хората, които са важни за мен. Обявявам ти война ! Абсолютна война, по всички фронтове! Ще скапя живота ти дотолкова, че ще ти се иска единственият ти проблем да си е останал това, че не можеш да докоснеш гаджето си. Изобщо не си прави илюзии — дори не си представяш какво те очаква!

Още не е приключила, когато рязко се завърта и за първи път, откакто е влязла, показва, че е забелязала и друго присъствие, освен моето.

— И… Джуд, знаеш ли? — Едната й вежда хвръква нагоре и зъбите й проблясват. — След тази нощ ще ти се иска да си безсмъртен, защото в сегашното си състояние няма начин да се противопоставиш на онова, което ще се стовари върху главата ти!

— А-ха, получи се, така ли… — промълвява Деймън с мек, отнесен глас. — А тя наистина е съществувала.

Поемам си дълбоко въздух и свеждам поглед, към коленете си. Подгъвам крака върху меката кожена седалка и с нежелание си припомням как ме откри точно когато си тръгвах от къщата на Роман. Джуд вървеше след мен, а Хевън продължаваше да крещи заплахи, застанала на прага. Деймън пристигна на местопрестъплението секунди след края на филма, който бе гледал. Изобщо не си бе направил труда да се отбива в „Монтаж“, където му бях определила среща. Усетил опасността в мига, в който прочел съобщението ми.

Кимвам леко и поглеждам към дома си. Сега пък си припомням онзи момент, в който тържествувах — когато нещата се развиваха според плана ми и противоотровата бе почти в ръцете ми. Секунда по-късно всичко се разпадна.

Мечтаното освобождение ни бе отнето само за миг.

Тръсвам глава и въздъхвам. Зная, че утре сутринта ще трябва да се изправя пред Сабина и да й разкажа за работата си в магазина и за допълнителната като Авалон, а съответно и за ясновидските си способности. Замислям се, че само преди няколко часа това ми се струваше най-големият ми проблем.