Алисън Ноел - Тъмен пламък

Залитаща се опитвам да се изправя на крака… да го издърпам назад… да го спра, преди да е… само че вече е прекалено късно. Колкото и да съм бърза, не мога да се състезавам с него. Закъснях, защото не предвидих това и не успях да се съвзема достатъчно бързо от падането. Сега е твърде късно, защото Джуд вече е там.

Върху Роман.

И вече забива юмрука си в пъпната му чакра.

Най-слабата.

Ахилесовата му пета.

Центърът на ревността, завистта и маниакалното собственическо чувство, желанието да притежаваш.

Това са нуждите, чието задоволяване е движило действията на Роман през последните шестстотин години.

И този единствен удар го превръща от прекрасното златно момче в купчина прах.

Мятам се върху Джуд, сграбчвам го за раменете и го хвърлям в другия край на стаята. Чува се глух звук като от счупване, когато той се приземява върху бюфета, но изобщо не си правя труда да се обърна. Концентрирала съм се единствено върху едно — ленената риза на Роман. Върху белия плат проблясват мънички късчета стъкло, а по предницата бавно се разлива голямо зелено петно.

Противоотровата.

Шишенцето, в което беше, е строшено безвъзвратно при удара, а с него е изгубена и последната ми надежда.

Защото сега, когато Роман вече го няма, душата му се е отправила към Шадоуленд — може би вече дори е там и няма начин да я върна.

— Как можа?! — обръщам се към Джуд, а очите ми мятат пламъци. — Как можа да направиш нещо такова?

Наблюдавам борбата му да се изправи. Лицето му е пребледняло и разтрива с ръка натъртения си гръб.

— Провали всичко! Унищожи го — буквално! Бях толкова близо… толкова близо до получаването на противоотровата. Разруши всичко… и то завинаги !

Джуд ме поглежда и безсилно отпуска ръце на коленете си. Веждите му са свити от болка и едва си поема дъх, но все пак казва:

— Евър, аз… ъ-ъ… аз не исках… — Тръсва глава. — Трябва да ми повярваш! Помислих си, че си в беда! Именно така изглеждаше! Няма как да видиш отстрани онова, което видях аз… той… той беше върху теб и…

Млъква и започва да клати отчаяно глава.

— Изглеждаше, сякаш се съпротивляваш, като че ли водеше някаква вътрешна борба. Сякаш не можеше да се справиш, не можеше да победиш привличането към него, но въпреки това се бориш. Затова съм тук, това е единствената причина! Знаех накъде бе тръгнала, а пък не смятах, че си готова за това. Последвах те и когато влязох тук преди малко… и те видях… и ви видях двамата… ами, не исках да стане като миналия път и затова… не знам, аз просто…

— И затова го уби ! — Очите ми се разширяват, устата ми пресъхва. — Използва всичко, което споделих с теб, срещу мен? За да го убиеш?

Той клати трескаво глава. Изправя се пред мен с тениската си, скъсана на мястото, където я сграбчих и го метнах към срещуположната стена, аурата му проблясва нещастно, а треперещите му пръсти въртят нервно зеления малахитов пръстен на ръката, която използва, за да убие Роман.

— Ти непрекъснато говореше за това колко лош е той, колко е зъл, че командва цяло племе от зли безсмъртни… за заклинанието, което си направила, и че сега не можеш да му устоиш заради магията. Ти дойде при мен за помощ. Довери се на мен , не на Деймън. Ти ме избра, Евър, независимо дали ти харесва или не! Единственото, което исках, бе да те спася… от Роман… и от теб самата! Това бе намерението ми — да се погрижа за теб, за безопасността ти!

— Така ли? — Присвивам очи, когато новата идея започва да се оформя в ума ми. — Това наистина ли бе единственото ти намерение? Истината ли ми казваш?

— За какво говориш, за Бога?! — Той ме стрелва с поглед и стисва устни, като се опитва да проумее думите ми.

— Много добре знаеш за какво говоря! — отвръщам.

Цялото ми тяло трепери от гняв и възмущение. Докато стискам изцапаната от противоотровата риза на Роман, усещам да ме залива отчаяние от поражението.

— Направи го нарочно! — Впивам в него вбесения си поглед.

Нямам доказателства, но когато чувам думите, произнесени на глас, идеята придобива собствена сила и живот. Затова ги повтарям, дори отивам по-далеч:

— Направи го нарочно. Това не е грешка. Знаеше много добре какво правиш, когато дойде тук. Е, това ли е? Това ли е начинът да спечелиш играта, продължила четиристотин години? Това ли е големият ти ход? Да ме ограбиш — мен , момичето, което се предполага, че обичаш , от нещото, което най-силно иска? Да вземеш мерки никога, ама наистина никога, да не бъда с Деймън? Това ли е играта ти, Джуд? Тези ли номера използваш? Наистина ли смяташ, че така ще ме накараш да се откажа от вечната си половинка и да избера теб ?!