Алисън Ноел - Тъмен пламък

Аз все така оставам на място. Дишането ми е спокойно, равномерно. Усещам светлината в себе си, която е все така ярка и властва над всичко.

— Не това, говорех за нещо много, много по-добро.

Той присвива очи:

— О, скъпа, не бъди толкова сурова със себе си! Първия път винаги е неприятно, никога не се получава достатъчно добре. Обещавам ти, че ще последват още много, така че ще имаш възможност да усъвършенстваш уменията си, а и да се почувстваш по-добре.

При тези думи се разсмива с явното желание да се присъединя към него. Аз обаче не го правя. Все още обмислям какво му казах току-що. Идеята започва все по-ясно да се оформя. Разбирам, че изобщо не очаква това и може би дори ще ме намрази още повече. Но това е единственият начин, по който мога да го накарам да ми отговори, да се свържа с него, ако изобщо е възможно да докоснеш изгубена душа.

— Пусни крака ми.

Очите ми се впиват в неговите.

— Ах, мътните да го вземат! — започва да клати глава той. — Знаех си, че се преструваш, нали, Евър? Само ме дразнеше досега! Изобщо не…

— Пусни крака ми и хвани ръцете ми — продължавам все така спокойно и решително. — Вярвай ми, няма да изгубиш нищо. Точно обратното.

Той се поколебава, но само за миг — после изпълнява молбата ми. Двамата сядаме с кръстосани крака на леглото. Голите ми колене се притискат към неговите, ръцете му стисват моите. Цялата сцена доста напомня на заклинанието за обвързване, с което започна цялата тази каша.

Само че всъщност няма нищо общо.

Въобще.

Каня се да предприема голяма крачка. Залагам много на вярата си. Ще споделя с Роман нещо, което със сигурност ще го накара да ми даде противоотровата. Поглеждам го право в очите и отсичам:

— Разсъжденията ти са погрешни.

Той ме стрелва сепнато с поглед.

— Цялата ти теза, че не съществува нищо друго, освен настоящето — тук и сега. Впрочем ти и сам не й вярваш. Ако беше убеден в истинността й, нима би се опитвал да се свържеш с Дрина? Ако наистина вярваш, че не съществува нищо, освен земята, освен това измерение, в което се намираме в момента, къде точно се опитваше да я търсиш?

Роман ми хвърля озадачен поглед.

— Присъствието й… нейното… — Млъква и тръсва глава, след което се опитва да се откопчи от хватката ми, но аз го стисвам още по-силно. — Какво става, по дяволите?!

Изобщо не изглежда доволен от действията ми.

— Не всичко свършва тук, Роман. Има още, при това — много повече. Повече, отколкото би могъл да си представиш. Това, което виждаш тук, е съвсем малка точица от една много по-голяма картина. Но си мисля, че независимо от думите ти вече си усетил истината. И защото я усещаш, си отворен за възприемането й. Чудя се, като вземем това предвид, дали не бихме могли да сключим сделка?

— Знаех си! — Той се разсмива и поклаща глава. — Сигурен бях, че не си се отказала. Бориш се до последен дъх, нали, Евър?

Не му обръщам внимание. Имам план и следвам само него:

— Ако те отведа при Дрина, ако ти покажа къде почива тя, ще ми дадеш ли противоотровата?

Той пуска ръцете ми. Цялата кръв се отдръпва от лицето му. Опитва се да се съвземе.

— Номер ли се опитваш да ми извъртиш?

— Не — уверявам го. — Нищо подобно. Наистина, кълна се.

— Защо тогава го правиш?

— Защото така е честно. Даваш ми онова, което искам най-много на света, а аз ти давам каквото ти искаш най-силно. Видяното може и да не ти хареса и в крайна сметка сигурно ще ме намразиш, но ще рискувам. Обещавам да ти разкрия абсолютно всичко, нищо няма да ти спестя.

— А какво ще стане, ако ти ми дадеш онова, което желая, но аз въпреки това не ти дам противоотровата? Какво ще направиш?

— Ще си кажа, че не съм те преценила правилно. Ще си тръгна с празни ръце. Но няма да те намразя, нито ще те безпокоя отново. Обаче съм сигурна, че след това ще повярваш в кармата — когато изпиташ последствията от подобно действие. И така, готов ли си?

Той се вглежда в мен — продължително, настойчиво, замислено. Преценява внимателно от всички страни. Накрая кимва, а погледът, който впива в моя, е твърд и решителен.

— Искаш ли да знаеш къде я държа?

Преглъщам с усилие. Дъхът ми се накъсва, пулсът ми се ускорява.

— Ето тук е.

Той се протяга към нощното си шкафче, отваря едно чекмедже и вади от него малка, инкрустирана със скъпоценни камъни кутийка. От покритата й с кадифе вътрешност измъква тясно продълговато шишенце, пълно с искряща полупрозирна течност, която ужасно прилича на еликсир . Различава се единствено по цвета — зелена е .