Алисън Ноел - Тъмен пламък

Той ме стрелва с очи и — макар и само за миг — знам, че съм го спечелила. Виждам нещо да проблясва в погледа му и разбирам, че знае — играта приключи. Защото за всяка игра са необходими поне двама, а в този случай единият току-що се отказа. После обаче искрицата изчезва точно толкова бързо, колкото се и появи, а пред себе си виждам стария Роман.

— Хайде, де, сериозно ли говориш, скъпа? Смяташ, че ще се примириш само да се държите за ръце — през остатъка от безкрайния си живот на безсмъртни? А, по дяволите! Всъщност и за ръце не можете да се държите. Дори с този енергиен презерватив, който ползвате — това няма нищо общо с истинското усещане, нали, миличка? Нищо общо с това .

Преди да схвана намеренията му и да се отдръпна, той се стрелва към мен. Ръката му ляга на крака ми и Роман впива в мен чувствен, настойчив поглед:

— Може и никога да не съм познал любовта, за която говориш, но съм изпитал доста от другата… от тази. — Пръстите му се промъкват няколко сантиметра по-нагоре. — И ти гарантирам, скъпа, че е поне толкова добра, ако не и повече. Не мога да понеса идеята, че се лишаваш от това.

— В такъв случай ми дай противоотровата — и няма да ми се налага да се лишавам от нея! — отвръщам с мила усмивка.

Изобщо не правя опит да отместя пръстите му. Именно това иска да сторя: да откача и да започна да се съпротивлявам. Да го метна към стената. Да се превърна в заплаха. Обичайната програма. Този път обаче няма да стане. Не, забрави! Този път има прекалено много неща, които са заложени на карта. Прекалено много неща, които мога да изгубя. Освен това наистина трябва да му покажа колко отегчителна е играта, когато само единият я играе.

— Иска ти се, нали? Този път да спечелиш.

— Не смяташ ли, че в този случай каквото и да стане — печеля? Направиш ли нещо добро, ще ти се върне с добро — това е карма. Ефектът на хвърлено във водата камъче: вълничките се разпространяват и нарастват до последната граница. Няма шанс за неуспех.

— А, пак ли същото? — Повдига той подигравателно вежди. — Честно казано, тоя тъпак Деймън ти е извъртял страшен номер, като ти е налял всички тия глупости в главата!

— Възможно е да си прав — усмихвам му се, без да се поддавам на провокацията. — А е възможно и да грешиш. Никога няма да разбереш, ако не опиташ, нали?

— Какво? Да не би да смяташ, че никога не съм правил нищо добро?

— Мисля, че е минало доста време, откакто ти се е случвало за последно. Вероятно си забравил как става.

Той се разсмива. Смее се с отметната назад глава, с пълно гърло — но не отмества ръка от бедрото ми. Тя изобщо не трепва.

— Добре, Евър. Нека приемем — само на теория, разбира се — че ти направя тази дребна услуга. Да кажем, че ти дам противоотровата, която ще позволи на двама ви с Деймън да правите каквото си поискате. После какво? Колко време трябва да чакам, преди да получа доброто, което ми се полага в замяна? Можеш ли да отговориш на този въпрос?

Свивам рамене.

— От личен опит ще ти кажа, че не можеш да насилваш кармата, нито да я принуждаваш. Тя работи по собствените си правила. Знам само, че наистина действа.

— А-ха. Значи от мен се очаква да ти дам нещо, което ти отчаяно искаш, обаче да не очаквам награда, така ли? Това изобщо не звучи честно, скъпа. Май ще е най-добре да размислиш. Може би все пак има какво да ми дадеш в замяна?

Продължава да се усмихва, докато ръката му се плъзга все по-високо и по-високо, прекалено високо. Вдига поглед към лицето ми, опитва се да ме надвие, да ме подмами в ума си както преди, но този път не се получава. Аз оставам на мястото, което съм избрала сама. Непоклатима.

Има нещо различно обаче. Това негово простичко действие породи една идея у мен. Идея, която може да помогне на плановете ми, при това — по-бързо, отколкото се надявах. Ако тя сработи, пътят ми към „Монтаж“ и очакващия ме там Деймън ще бъде открит.

— Добре — започвам, опитвайки се да не обръщам внимание на пръстите върху бедрото си. — Щом не искаш да вярваш в кармата, дали не би повярвал на мен?

Той ме поглежда развеселено, с наклонена глава и проблясваща на врата татуировка.

— Защото, като се замисля, в действителност имам нещо, което да ти предложа. Нещо, което съм убедена, че искаш. И което само аз мога да ти дам.

— А така! — усмихва се той и зъбите му проблясват хищно. — Ето това вече е приказка! Знаех си, че ще се съгласиш накрая, ще видиш светлината, както се казва.

Повдига се още малко и застава по-близо. Дланта му ме притиска по-силно.