Алисън Ноел - Тъмен пламък

— В момента съм изпаднал в едно особено настроение. Разбираш ли какво имам предвид?

Стрелвам го с поглед. Знам, че е по-добре да премълча, но съм прекалено любопитна.

— Ти да не би… да не би да медитираше?!

Присвивам очи. Никога не съм си го представяла като човек, който би изследвал вътрешното си аз или въобще би се гмурнал под повърхността, за да се опита да се свърже с вселенската енергия.

— И какво ще направиш, ако е истина? А? Ако е вярно, тогава какво? — Разтрива с длани челото си, след което се обръща към мен: — Просто за сведение, опитвах се да открия Дрина. Знаеш, че не си единствената, която може… която има определени способности .

Преглъщам мъчително. Този факт ми е добре известен, разбира се. Впрочем предугаждам и отговора на въпроса си, но въпреки това питам:

— Е, и? Какво стана? Видя ли я?

Бих могла да се обзаложа, че не е успял, като се има предвид, че знам за съществуването на Шадоуленд.

Той ме поглежда особено, а по лицето му за миг пробягва болка. После отвръща:

— Не. Не я видях. Е? Доволна ли си? Вече всичко наред ли е? Някой ден обаче ще успея! Не можеш да ни разделиш завинаги, разбираш ли? Независимо от онова, което направи, аз ще я намеря! Със сигурност!

Поемам си дълбоко въздух, като си мисля: „О, надявам се да не стане така. Там няма да ти хареса.“ Освен това усещам колко съжалявам за онези случаи, когато го лъжех, че съм Дрина, макар че тогава не контролирах действията си.

Само че не му го казвам, разбира се. Всъщност не казвам абсолютно нищо. Стоя си на мястото и се опитвам да събера мислите си, да подредя думите си, докато изчаквам правилния момент да заговоря.

— Слушай, аз…

Тръсвам глава и си казвам, че наистина мога да го направя. Налага ми се да събера цялата си сила, цялата си смелост, но накрая го поглеждам и казвам:

— Не е, каквото си мислиш. Не съм дошла да те съблазнявам, нито да си играя игрички с теб, да ти се подигравам или да се опитвам да измъкна нещо от теб. Не и по начина, по който вероятно си мислиш. Дойдох, за да…

— Да вземеш противоотровата.

Той вдига крака обратно на леглото и отпуска глава на покритата с коприна табла. Скръства ръце на гърдите си и присвива очи.

— Едно ще ти призная, Евър — изключително последователна си. И упорита. Колко пъти смяташ да правиш едно и също нещо? Всеки път, когато идваш тук, имаш нов план за атака, нова идея, която искаш да ми приложиш. Въпреки това нито веднъж не успя да изравниш резултата, макар да ти предоставих не една възможност за това. Замислям се… дали наистина я искаш. Може би смяташ , че я искаш, но подсъзнанието ти пречи, защото знае истината. Твоята мрачна и най-скрита тайна. — Очите му проблясват подигравателно и в мен не остава съмнение, че знае за чудовището — и иска да разбера, че знае, а също и колко се забавлява с това. — Ах, да! Извинявай, скъпа, че ще те питам, обаче ми се ще да знам как се чувства Деймън по повод тези твои посещения тук? Допускам, че не е особено доволен. Както впрочем и от това, че ще се наложи да посвети Майлс в още една от тайните си. Той има доста, нали знаеш? Тайни, които ти едва сега започваш да разкриваш. Има такива неща, каквито дори не би могла да си представиш.

Кимам — бавно, спокойно и искрено. Няма да му позволя да ме засегне. Просто вече не съм това момиче.

— Е, кажи — знае ли той, че си тук в момента?

— Не. Не знае.

После се сещам за съобщението, което му изпратих точно преди да сляза от колата и да вляза в къщата. Може и да не знае, но съм сигурна, че много скоро ще се сети. Защото в мига, в който свърши филмът (с Ава и близначките отидоха на кино), ще провери съобщенията си. Ще види времето и най-вече мястото — хотел „Монтаж“ — на срещата, която му определих. И ще схване веднага. Но засега — не, няма ни най-малка представа.

— Разбирам — кима той и очите му се впиват в мен. — Е, поне този път си си направила труда да се наконтиш. И да се измиеш. Всъщност изглеждаш по-добре от всякога, направо блестиш. От теб сякаш се излъчва сияние. Каква е тайната ти, Евър?

— Медитация — отвръщам с усмивка и без да се колебая. — Нали се сещаш — пречистваш се, концентрираш се и съсредоточаваш цялата си същност върху положителното… такива неща.

Продължавам да стоя неподвижна и спокойна дори когато той избухва в смях — толкова силен, че раменете му започват да се тресат, а очите му почти се насълзяват. Когато истеричният пристъп отмира и най-сетне успява да се съвземе, ме пита:

— Деймън да не те е накарал да изкачваш с него Хималаите, а? И Пътя на просветлението… — Накланя глава встрани и се вглежда в мен. — Тоя стар негодник не се научи значи! Не че нещо му помага това, де.