Алисън Ноел - Тъмен пламък

— Колкото до това…

Той ме поглежда въпросително.

— Мисля, че дните ми като Авалон приключиха.

Джуд въздъхва с явно разочарование.

— Не ме разбирай погрешно — наистина ми харесваше да го правя… или поне до днешното фиаско. Освен това си мислех, че ставам наистина добра, че успявам да докосна хората, да им помогна. Но сега… е, като че ли е време да върнеш Ава на борда. Освен това съвсем скоро започвам училище и…

— Напускаш ли? — Намръщва се той, очевидно идеята не му допада.

— Не, не! — поклащам забързано глава. — Не, просто, ами, смятам, че трябва да се отдръпна. Не искам да ти създавам повече неприятности. И тези досега не бяха никак малко.

— Няма проблеми — казва той. — Вече съм вписал Ава в графика — предположих, че ще искаш да намалиш часовете си заради училището. Обаче, Евър, имай предвид, моля те — можеш да се върнеш винаги, когато решиш. Клиентите те обожават, а пък аз… аз, ъ-ъ-ъ… ами… — Млъква смутено и по лицето му избива руменина. — И аз съм много впечатлен от уменията ти. В ролята ти на моя служителка , разбира се. — Той стисва носа си с два пръста, поклаща глава и добавя с въздишка. — Божичко, звуча като пълен идиот!

Аз обаче само свивам рамене. Чудя се кой от двама ни се чувства по-неловко в момента — той или аз.

— Е, имаш ли някаква идея какво да й кажеш утре? — пита ме той, отчаяно търсещ начин да смени темата на разговора.

— Никаква. — Пускам червилото в чантата си и я затварям. — Ни най-малка.

— Ами… не смяташ ли, че трябва да го обмислиш? Да разработиш някаква стратегия? Предполагам, че не искаш да те сгащи, преди още да си изпила първата си чаша кафе за деня, нали?

— Не пия кафе.

— Добре, де — кафе, еликсир, каквото е там! — Усмихва се Джуд. — Знаеш какво имам предвид.

Премятам чантичката си на рамо и го поглеждам спокойно:

— Виж, не ме разбирай погрешно. Обичам Сабина. Тя ме прибра, когато изгубих всичко, а в замяна аз й създавам единствено проблеми. Превърнах живота й в ад. Само че, макар наистина да искам да й се изповядам — и то далеч не само защото след всичко това заслужава да чуе истината, или поне някаква част от нея — това със сигурност няма да се случи утре сутрин. Изобщо нямам такива намерения.

Опитвам се да възпра усмивката си при последните думи, но не успявам. Достатъчно е само да се сетя за безотказния си и непогрешим план — и цялото ми лице грейва.

Сега трябва да събера цялата си енергия, цялата си светлина и всичкия си добър късмет, да ги фокусирам и отправя изцяло към Роман. Трябва да насоча към него любовта, покоя и добрите си намерения, защото мога да победя единствено ако подходя по този начин. Само така мога да получа онова, което искам най-много на света.

Поне едно нещо научих след всичко преживяно: съпротивата и отрицателната настройка никога не вършат работа. Когато се бориш срещу онова, което не желаеш, само предизвикваш материализацията на нежеланото. Затова и властта на Роман над мен отслабна, когато се обърнах към Хеката — защото спрях да мисля за него, макар и само за пет минути. Тази е и причината нещата да се влошат впоследствие. Ако взема предвид всичко това, смятам, че няма да сбъркам, ако влея цялата си енергия и всичко добро, което имам, в онова, което искам — мир между нас и злите безсмъртни, както и противоотрова за противоотровата. Мисля, че резултатът може да бъде само един: победа.

Затова, когато довечера отида при него, няма да го направя като враг. Не възнамерявам да се карам с него, нито да го нападам — въобще няма да прилагам никакви престъпни техники, за да получа желаното. Ще отида при него под формата на най-чистото и добро свое „аз“, една по-висша същност от онази, която познава.

И ще му предложа възможността да се издигне от дъното, на което се намира — и да се срещнем, когато сме на едно и също ниво. На повърхността.

Толкова съм потънала в мислите си, така обхваната от въодушевление заради плана си, че в първия момент не чувам думите на Джуд.

— Накъде си тръгнала?

Присвил очи, той ме гледа тревожно. Явно ясновидският му усет се е задействал и му подсказва, че се случва нещо сериозно.

Аз го поглеждам усмихнато (не мога да се сдържам) и само казвам:

— Отивам да свърша нещо, което трябваше да направя много, много отдавна.

Млъквам за миг, когато виждам как накланя глава и сбърчва чело, а аурата му започва да проблясва. Иска ми се да имах време да обясня какво става и да го уверя, че всичко ще е наред и няма нужда да се тревожи. Само че нямам, вече изгубих достатъчно ценни минути.