Алисън Ноел - Тъмен пламък

После, след като си тръгнах и докато бях у Деймън, думите на Хевън не спряха да се въртят в главата ми. Кой от нас обича повече? А ако трябва да съм честна, днес отново си ги повтарям. По време на закуската ми със Сабина и докато зареждах стока и записвах обажданията на клиентите в магазина — през цялото време се питах… аз или той? Кой от двама ни обича другия повече? Това продължи и докато провеждах ясновидските си сеанси. „Авалон“ си задава този въпрос и в момента, независимо че е заета с клиентка.

— Леле, това… — Тя поглежда с разширени от удивление очи. — Това беше направо… невероятно!

Поклаща глава и се пресяга за чантичката си, а от лицето й не слиза изразът на въодушевление, съмнение и, разбира се, желание да повярва — обичайното изражение на хората, на които току-що съм гледала.

Кимвам и се усмихвам учтиво, докато събирам картите Таро, които разстелих пред себе си за прикритие, но не използвах в действителност. По-лесно е да използваш някакъв вид оръдие на труда — по този начин се запазва известна дистанция. Повечето хора наистина се стряскат от идеята за човек, който е способен да проникне в главите и сърцата им и да чуе и най-скритите им мисли, да усети най-стаените им емоции. Да не споменаваме как биха се почувствали, ако знаеха, че едно докосване е достатъчно да ми разкрие всички заплетени интимни подробности от миналото им.

— Просто… не знам, толкова си млада, много по-млада, отколкото очаквах. От колко време се занимаваш с това? — пита ме тя и премята чантата си през рамо, без да откъсва очи от лицето ми.

— Ясновидството е дарба — заявявам.

Джуд изрично ме помоли да не използвам точно този израз — под претекст, че така бих обезкуражила потенциалните участници в курса му. В момента обаче въпросният курс се състои, грубо казано, само от него и Онър, така че не виждам истински проблем.

— А дарбата не признава възрастови ограничения — продължавам, като наум я подканям да спре да ме зяпа и да продължава по пътя си.

Имам си планове, трябва да отида на едно място. Вечерта ми е планирана и времето ми е разпределено до последната минута. Ако се забави още малко тук, определено ще обърка графика ми. Забелязвам обаче, че в погледа й се промъква скептицизъм — още едно от обичайните явления след гадаене — така че добавям:

— Това е причината при децата тези способности да са по-силно изявени. За тях е естествено, те са отворени за всички възможности, по-възприемчиви са. Много по-късно, когато установят как обществото гледа на подобни неща и ги обземе желанието да бъдат приемани и да се харесват на околните, едва тогава се затварят и пренебрегват уменията си. А вие? Нима не сте имали въображаем приятел като дете?

Погледът ми я измерва спокойно. Разбира се, знам отговора — научих го в секундата, в която я докоснах.

— Томи! — ахва тя и притиска ръка към устата си, сепната не само от факта, че знам, а и от собствената си реакция.

Усмихвам се. Аз самата не съм изненадана от признанието, така че няма нужда да ми дава обяснения.

— За вас е бил истински, нали? Помогнал ви е в някои наистина трудни моменти.

Тя ме поглежда с още по-разширени очи, започва да клати глава и изрича задавено:

— Д-да… да, аз… ами, някога аз… сънувах кошмари. — Свива рамене и се оглежда притеснено, сякаш се срамува от казаното. — Тогава родителите ми бяха в процес на развод и всичко беше… ами, някак несигурно — във финансов, в емоционален аспект и… Ами, точно тогава се появи Томи. Обеща ми, че ще ми помогне да го преодолея, че няма да позволи на чудовищата да припарят до мен. И удържа на обещанието си. Мисля, че спрях да го виждам, когато станах на…

— На десет. — Изправям се, за да подчертая с действия, че сеансът е свършил. — Което, ако трябва да съм искрена, е малко по-късно от нормалното, но едва тогава сте спрели да се нуждаете от него. Така че той си е тръгнал.

Кимам, отварям вратата и с жест я насочвам по коридора към касата, с надеждата да се съобрази с желанието ми, да плати и да си тръгне.

Само че тя не го прави. Вместо към касата се обръща към мен:

— Трябва да те представя на приятелката си. Сериозно. Направо ще откачи! Тя изобщо не вярва в тези неща и — ами, да си призная, присмиваше ми се, че се занимавам с тях. Ще се видя на вечеря с нея малко по-късно, организирали сме си двойна среща. И мисля, че… — Млъква за миг и хвърля поглед към часовника си. — Всъщност вече би трябвало да е пристигнала или ще дойде всеки момент.