Алисън Ноел - Тъмен пламък

— С удоволствие — усмихвам се, сякаш наистина го мисля. — Само че си имам работа и…

— А, ето я! Идеално!

Въздъхвам и впервам нещастно поглед в краката си. Иска ми се да можех да използвам материализацията, за да накарам хората да си плащат и да изчезват… или поне веднъж, в този случай.

Усещам, че плановете ми ще бъдат нарушени още по-сериозно, макар да не си давам сметка колко точно. В този миг тя свива ръце на фуния пред устата си и се провиква:

— Саби-на! Хей, Сабина, ела тук! Просто трябва да се запознаеш с нея!

Изтръпвам. Цялото ми тяло мигновено изстива и замръзвам на място. Обхваща ме студ, който сякаш приканва: Здравей, айсберг! Ела да се запознаеш с „Титаник“!

И преди да успея да предприема каквото и да било, за да я спра, Сабина тръгва към мен. В първия момент не ме разпознава — и то не защото нося черната перука (тъй като не съм с нея, отказах се отдавна да я ползвам, защото е черна коса Авалон изглеждаше като някакъв изрод) — а просто защото съм последният човек, когото би очаквала да види тук и сега. Всъщност продължава да примигва и да присвива очи, даже след като застава точно пред мен. Миноз, който върви заедно с нея, изглежда точно толкова паникьосан, колкото се чувствам аз самата.

— Евър! — Сабина се втренчва в мен ококорено, сякаш току-що се е пробудила от много дълбок сън. — Ка…

Тръсва глава няколко пъти, за да се съвземе от шока и да прочисти ума си, след което пробва отново:

— Какво, за Бога, става тук? Не разбирам.

— Евър? — Приятелката й започва да мести поглед между двете ни с присвити, подозрителни очи. — Аз… ти, мисля, каза, че името ти е „Авалон“?

Поемам си дълбоко въздух и кимам. Наясно съм, че всичко свърши. Животът ми, който толкова старателно се постарах да изградя от лъжи, тайни и игра на криеница, в момента се срива и се превръща в това.

— Аз съм Авалон — кимам, като внимателно отбягвам погледа на Сабина. — А също така съм и Евър… зависи.

— От какво точно зависи? — изграчва клиентката ми, сякаш се чувства дълбоко и най-вече лично обидена от думите ми.

Изведнъж аурата й се разгаря и започва да потрепва. Като че ли се съмнява не само в мен, но и във всичко, което й казах — а аз отделих цял час от времето си и всичките ми предсказания бяха точни и на място.

— Коя, по дяволите, си ти?! — Продължава да се пени тя.

Погледът й ме пронизва вбесено и обвинително, като че се кани да ме предаде на… всъщност не е решила на кого точно, но за всеки случай на някого, който да ме накаже за престъплението ми. Това са намеренията й.

Сабина обаче се е съвзела напълно. Гласът й е спокоен и сдържан, а тонът й — делови, точно както подхожда на високоуважаван адвокат, какъвто е в действителност:

— Евър е моя племенница. Също така е някой, който има доста да обяснява.

Обаче точно когато се каня да го направя — е, може би не точно да обясня, но поне да скалъпя някаква задоволителна история, която да укроти всички и да се разделим по живо, по здраво — от нищото се появява Джуд и жизнерадостно пита:

— Всичко наред ли е тук? Това не е ли клиентката, на която трябваше да гледаш?

Хвърлям поглед към приятелката на Сабина. Енергията ми е толкова усилена и презаредена след всичките пречистващи и лечебни медитационни упражнения, на които ме подложи Ава, че съм абсолютно уверена — преди малко проведох един от най-добрите си сеанси. Обаче не успях да предвидя това. Разбирам, че изпитва нежелание да плати сега, след като научи, че съм подрастващата племенница на приятелката й (това е нещо като диагноза явно), която съвместява престъпните си тийнейджърски деяния с почасова работа като „Авалон, лудата ясновидка“. Аз обаче не й давам възможност да реагира, а направо вземам инициативата:

— Ъ-ъ, не се безпокой, това гледане е за моя сметка!

Джуд присвива очи и започва да мести погледа си между двете ни, обаче аз кимвам твърдо и добавям:

— Наистина. Не се притеснявай. Пиши го на моя сметка, можеш да ми го удържиш от заплатата.

Само че това разрешение, макар да успява да успокои клиентката (за Джуд не смея да твърдя същото), като че ли няма особено голям ефект върху Сабина. В аурата й цари пълен хаос, а очите й, сурово присвити, ме приковават на мястото ми:

— Евър? Не смяташ ли, че ми дължиш обяснение?

Поемам си дълбоко въздух и срещам погледа й.

Да, определено имам много да ти разказвам, но не тук и определено не сега. Трябва да отида на едно място — и то веднага!