Алисън Ноел - Тъмен пламък

— А-ха, нали се сещаш — приятелката ти от училище, онази, с която дойдох на рождения ти ден?

Каня се да му обясня, че изобщо не ми е приятелка, а ако мога да съдя от енергията й и онова, което излъчваше онзи ден на плажа, всъщност е точно обратното. После обаче виждам леко развеселеното му изражение и начина, по който е вдигнал вежди — сякаш ме предизвиква — и решавам да си замълча.

— Знаеш ли, тя не е толкова лоша. — Той пъхва ключа в стартера и двигателят се запалва след серия от задавени кашлящи опити. — Струва ми се, че би могла да й дадеш шанс да го покаже.

Стрелвам го с очи и си спомням думите си от онзи първи ден, когато още не го познавах и дълго преди да науча за нас и общото ни минало. Беше нещо от рода на това, че винаги си пада по неправилното момиче. Сега се чудя дали не се случва отново, този път с нея. После обаче виждам погледа му и искрите, които пръска аурата му — и разбирам, че грешното момиче все още съм аз. Онър не просто няма шансове, тя изобщо не е в играта. Всъщност не знам кое ме притеснява повече — осъзнаването на истинските му чувства или внезапната вълна от облекчение, която ме залива.

— Евър…

Поглежда ме така, че дъхът ми спира. По лицето му се изписва вътрешната борба, която води — опитва се да реши какво да предприеме. Накрая обаче сякаш се предава. Само присвива очи, стисва устни и си поема дълбоко въздух:

— Ще се справиш ли? Сигурна ли си, че знаеш какво правиш и че всичко ще е наред?

Кимам и се качвам в колата си. В момента се чувствам по-уверена и по-можеща откогато и да било. Мракът изчезна напълно, победен от светлината — няма начин нещата да се объркат. Затварям очи и паля двигателя, а после поглеждам Джуд за последно:

— Не се безпокой. Този път наистина знам какво правя. Този път всичко ще е различно. Ще видиш.

Когато стигам до дома на Роман, там цари тишина.

Точно както се надявах.

Точно както планирах.

Когато Хевън ми каза, че отива на концерт с Миса, Марко и Рейф, усетих, че това е идеалната възможност да се срещна с Роман насаме, когато не е притеснен от чуждо присъствие и няма вероятност да ни прекъсне някой. Така бих могла да говоря с него мирно, кротко и логично да му изложа онова, което искам да кажа.

Известно време стоя пред вратата му, напълно неподвижна и със затворени очи. Спускам се до глъбините на душата си, но не откривам дори следа от чудовището. Няма го никъде. Сякаш, когато се отърсих от гнева и омразата си към Роман, съм му отнела кислорода. Вече няма какво да подхранва онзи тъмен пламък. Останала съм единствено аз.

Едва след като съм почукала няколко пъти, без той да ми отвори, си позволявам да вляза. Сигурна съм, че е вътре — далеч не само защото виждам вишневочервения му Астън Мартин на алеята. Усещам присъствието му, усещам самия него. Странното е, че той явно не усеща мен — иначе със сигурност щеше да е вече тук.

Тръгвам по коридора. Надничам последователно във всекидневната, в кухнята, после през прозореца на пристроения към къщата гараж. Установявам, че навсякъде е тъмно, и не виждам никакви следи от Роман, така че се насочвам към спалнята, като няколко пъти извиквам името му. Освен това се движа доста по-шумно от необходимото — предпочитам да не го изненадвам, нито пък да рискувам да го прекъсна, докато прави нещо неприлично.

Откривам го проснат в средата на огромно легло с балдахин, което е покрито с толкова сложна дърворезба, драперии и пискюли, че веднага ми напомня за онова, което ползвахме с Деймън в създадената от него версия на Версай в Съмърленд. Бялата му ленена риза е разкопчана, а избелелите дънки плътно прилепват по хълбоците му. Очите му са затворени, на главата си има слушалки, а към гърдите си притиска снимка на Дрина, поставена в красива рамка. Спирам и започвам да се чудя дали не трябва да се обърна и да си изляза — и да опитам друг път. В този миг чувам:

— Уф, Евър! Боже, не ми казвай, че пак си отнесла скапаната врата?

С тези думи Роман сяда, смъква слушалките от главата си и внимателно оставя снимката на Дрина върху нощното си шкафче. Не изглежда притеснен, че съм го хванала в такъв личен и изпълнен със сантименталност момент.

— Струва ми се, че май започваш да преиграваш, а? — Тръсва глава и прокарва ръце през златните си къдри. — Сериозно, момиче, човек не може да се усамоти и за пет минути! Ако не е Хевън, ще си ти.

Въздъхва дълбоко и мелодраматично, след което пуска босите си крака на пода, но без да става от леглото.