Алисън Ноел - Тъмен пламък

Той я разклаща пред лицето ми, а аз наблюдавам невярващо искрите и отблясъците, които хвърля. Трудно е да приема, че разрешението на всичките ми проблеми е толкова скромно на вид и толкова близо.

— Струва ми се каза, че я пазиш другаде? — прошепвам.

Устните ми са изпръхнали, усещам гърлото си сухо и парещо. Отговорът проблясва мътно пред мен, невъзмутим.

— Така беше. До онази вечер, когато ме посети, я държах в магазина. Само че да знаеш — това е всичката. Една доза. Няма рецепта, нито дори подсказване как да я приготвиш. Списъкът със съставките и начинът на приготовление съществуват само тук — почуква с пръст по слепоочието си и внимателно ме измерва с поглед. — Е, имаме сделка, нали? Ти ми показваш обещаното, аз ти давам това.

Усмихва се и мушва противоотровата в джобчето на ризата си, после заявява:

— Само че ти ще си първа. Искам да видя, че ще удържиш на обещанието си. Отведи ме при нея и ще имаш своето „и заживели щастливо до края на дните си“.

— Затвори очи — прошепвам.

Стиснала съм здраво ледените ръце на Роман, коленете ни се допират, лицата ни са толкова близо, че усещам мразовития му дъх върху бузата си.

— Сега отвори съзнанието си. Освободи се от всички разсейващи те странични мисли. Просто го изчисти напълно, нека да остане пусто, избутай всичко възможно най-далеч и се отпусни. Просто съществувай . Схвана ли?

Той кимва и стисва пръстите ми по-силно. Така се е съсредоточил, толкова силно е желанието му да види къде е Дрина в момента, че сърцето ми се къса за него.

— Сега искам да влезеш в ума ми. Ще премахна щита си и ще те пусна, обаче те предупреждавам… Онова, което ще видиш, може и да не ти допадне; възможно е да ми се ядосаш, и то много, но помни, че аз съм спазила своята част от сделката, става ли? Не съм казвала, че ще ти хареса, казах единствено, че ще те отведа там, където е тя. — Отварям едното си око и виждам, че кимва отново. — Добре, можеш да влезеш. Бавно, много бавно… промъкваш се бавно, после… ей, с мен ли си още?

— Да — прошепва той. — Да… тук е толкова… тъмно … толкова… Не виждам нищо! Имам чувството, че пропадам… става твърде бързо… толкова… къде…

— Потърпи още малко, много скоро ще свърши — опитвам се да го успокоя аз.

Дишането му се забързва и накъсва. В бузата ми се удрят облачета мразовита мъгла, образувани от дъха му.

— Сега… спря… спрях да падам… обаче е тъмно, все още е пълен мрак… и сякаш… съм затворен в клетка… и съм сам… съвсем сам… само че, не… не съм… усещам още някого… тя е някъде там… и… о, Боже!… Дрина! Дрина, къде си?

Той стисва ръцете ми още по-силно — толкова силно, че имам чувството, че е спрял притока на кръв в тях, толкова изтръпват. Дишането му става все по-плитко и накъсано, от тялото му се стичат капки пот. В следващия миг рухва върху мен, като се тресе целият от образите, които вижда в ума ми — преминават като на кинолента в неговия — стремглаво пътуване из дълбините на Шадоуленд, безкрайната пустош, мястото, където всички безсмъртни души намират последен покой. Това включва и нас, разбира се.

Той мърмори нещо — толкова тихо и забързано, че не успявам да различа думите. Добивам представа за смисъла им от тона му — напрегнат, тревожен и леко уплашен. Той се носи сам в мрака, драска в тъмното и се опитва да се хване за нещо… или да стигне някого. Търси, разбира се, нея. Челото му опира моето, носът му се притиска в бузата ми, устните му са толкова близо, докато всъщност цялата му енергия е съсредоточена върху задачата да я открие.

Точно така ни намира Джуд.

Или поне това е гледката, която вижда.

Роман и аз сме заедно, изпотени и задъхани, телата ни са впити едно в друго върху смачканите чаршафи. И двамата сме така погълнати от видението, от света, в който се намират умовете ни, че не го виждаме, нито го чуваме, а после става прекалено късно .

Твърде късно, за да бъде спрян.

Твърде късно, за да се поправи стореното от него.

Твърде късно, за да превъртим лентата назад и да се върнем към момента преди секунди, когато бях толкова близо… толкова близо до получаването на онова, което желая.

Преди да разбера какво се случва, Джуд ме изтръгва от хватката на Роман, след което сам се хвърля към него и насочва юмрук към средата на торса му, без да обръща внимание на крясъка ми.

Изпълненото ми с агония „Не-е-е-е!“.

Викът ми прокънтява и изпълва цялата стая, повтарян от ехото, отново и отново.